Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 81

Онези от нашите болни и ранени, които успяват да се измъкнат, избягват на юг да ни настигнат. Корабът с трийсет гребла, който пращам на север да потвърди съобщението на Териера, открива десетина души и ги докарва. Други пристигат призори в неописуемо окаяно състояние. С тях се появява Мелеагровият брат Ефиалт, кастриран, каран с каруца — плащът му е сгънат на компрес и той го притиска със здравата си ръка, за да не се изсипят вътрешностите му. Скъпият ми другар Марсий има двама братовчеди сред осакатените, единият носи другия прехвърлен на рамо, умрял поради кръвозагуба от чукана на ръката си. Осакатените мъже пристигат от крайбрежието, едни на собствен ход, други носени, скрили раните си с парцали, откъснати от дрехите им, понеже се срамуват да ги видят в такова ужасно състояние, макар че някои разголват обезобразените си места, за да подтикнат другарите си към отмъщение. Скръбта на осакатените е нищо в сравнение с тази на техните сънародници, които са ги наобиколили, като призовават Зевс Отмъстителя и раздират облеклото си от гняв и отчаяние. Всеки новопристигнал описва участта на други, погубени от свирепия враг. Като че ли на никоя рота не е спестена вест за някой от нейните близки, пострадал от такива жестокости, на каквито са способни единствено злодеите от Изтока. Докато обикалям сред осакатените, се натъквам на Евгенид Надницата, нашия храбър командир на ескадрон от Ботиея, когото оженихме на големия пир в Дион и чиято булка Елиса ми подари танцувалните пантофи. Отначало той смело запазва самообладание, после се поддава на мъката, пада и прегръща коленете ми.

— Александре! Как да уча сина си без ръка? Как да обичам жена си без лице?

При вида на тези обезобразени другари изпадам в такова крайно състояние, каквото никога не съм познавал. По-добре да бяха постъпили така с мене! По-добре аз да бях подложен на такова осакатяване, отколкото да го гледам причинено на любимите ми приятели, чието доверие в мен ги е оставило беззащитни срещу такъв ужас. И нищо не може да поправи стореното. Ни златни дарове, ни почести, ни справедливото избиване на извършителите на тези зверства, ни разгромът на самата Персия ще направят другарите ни отново цели. Не ще и дума, армията мигом трябва да се обърне и да влезе в битка. Онези от осакатените, които могат да ходят, се стълпяват около мене, умоляват ме да участват в предстоящото сражение, като държат оръжието в лявата си ръка или ако не е по силите им, да носят щит или да водят кон. Не ще го допусна, боя се, че в това състояние те няма да са на себе си, ще търсят смъртта от ръцете на врага и така ще навредят не само на самите себе си, но и на реда и единството на настъплението.

Усещам своя даймон до рамото си. Провалил съм и него. Надменност. Безразсъдство. Припряност.

Вкуси сега горчивия плод на величието и амбицията, Александре.

Нуждата ти дарява победа. Такава е цената. Изяж го.

Преглътни го.

Командният ми пост в Мириандър е разположен над сърповидно заливче. Долу помагат на осакатените да се настанят в къщите на местните жители, които са се стекли да предложат подкрепа, жени, деца и мъже, превърнали собствените си легла в носилки, за да скрият нашите другари от праха и вятъра и да се погрижат за тях в домовете си. Втренчено се взирам в това невероятно зрелище. Парменион е застанал до мене, Кратер и Пердика бързат насам. Виждам Птолемей и Хефестион на коне да си проправят път сред навалицата. Наобиколили са ме старшини и прости войници със сгърчени от гняв и мъка лица. „Води ни, Александре! — викат те. — Води ни срещу ония главорези!“