Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 75

Докато настъпваме по крайбрежието, с моите пълководци всяка вечер се събираме край картната маса, взираме се в планове и разузнавателни сведения, обобщаваме предвиждания, съобщения от агенти и шпиони на вражеска територия. Кратер е най-агресивният ми военачалник, иска веднага да се насочим към вътрешността, към Вавилон и Суза, където Дарий държи съкровището си и където почти със сигурност ще свика следващата си армия.

— Още сега да тръгнем срещу него, преди да успее да вдигне толкова огромно множество, че да нямаме никакъв шанс да го победим — настоява Кратер.

Парменион оглавява старата гвардия. И той се бои от пряк сблъсък с многомилионна войска.

— Да не изкушаваме небето, Александре, и да се задоволим със завоеванията, които ни дари всемогъщият Зевс. Никоя европейска армия не е и мечтала да завладее земите, които покорихме ние. Ако Дарий ти предложи отстъпки, приеми ги.

Двете фракции спорят еженощно, дорде настъпи часът да ги усмиря. Научил съм го от баща ми — дебна повод, в този случай деня, в който Парменион е получил името си: в Македония празнуваме тези дни така, както гърците честват рождените дни, когато висшият военачалник ще се чувства на най-голяма почит и най-силно ще усеща тежестта на годините. Изчаквам до полунощ. Виното и месото са ни размекнали. Не демонстрирам царското си право, а говоря само като войник на други войници.

— Братя, във войната срещу Дарий не бива да губим от поглед следната най-важна истина: нашият враг не управлява народ, а империя. Неговите съюзници не са му приятели, а подвластни държави. Той господства с могъщество, вярно, ала по-скоро по силата на своеобразен мит: измислицата за собствената му непобедимост.

Правя пауза и заявявам:

— Ние не воюваме с царя, приятели, а с този мит.

Още една пауза.

— Страх ли ме е от милионите на Дарий? Категорично не. Да доведе половин Азия, ако ще. Колкото повече войска струпа на бойното поле, толкова повече ще се обремени с излишно оръжие и толкова по-голяма тежест ще постави върху плещите на своите командири и снабдяването. Баща ми ме е научил на следното и аз съм убеден в него: големината на армията е безсмислена извън броя на мъжете, които могат за един ден да изминат разстоянието между два лагера. Нашата армия е такава. Четирийсетина хиляди, не повече. Нека Дарий разпростре своите множества от хоризонт до хоризонт. Когато го ударим в сърцето с бързина и мощ, тълпата ще побегне като безброй зайци.

Изглеждам ги поред и продължавам:

— Кратер, приятелю, и вие по-млади офицери, ето какво ще ви кажа: няма да се втурнем във вътрешността, колкото и съблазнителен да изглежда такъв дързък ход. Ако тръгнем срещу Вавилон преди да бъде разбит митът за Дарий, градът ще устои — не бива да обсаждаме крепост, чиито стени са дълги шейсет и пет километра и са високи четирийсет и пет метра. Но ако разгромим царя на бойното поле, Вавилон сам ще ни отвори портите си… — Запомнете, завладяването на земя не означава нищо, докато е жив митът за царя.

Кимания.

— Нито пък ще се опитаме да откраднем Дариевото царство с хитрина и коварство, приятели. Нека изведе армията си на полето чак когато е готова, а не да е съставена от набързо сбрани или посредствени сили. Нека войската му дойде в абсолютна готовност, съставена от най-добрите мъже на Азия. Дето е самият цар, там ще ударя аз. Дето са най-големите му герои, там ще ударите вие. Тогава с нашата победа ще падне не само господарят на Изтока, но и легендата, която го крепи.