Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 68

Сякаш за една нощ съм се извисил до небесата. Стотици обточват пътеката, притискат се толкова плътно, че пажовете ми трябва да проправят път, за да мина. „Александър!“ — извиква някой. Множеството мигновено подема: „Александър! Александър!“. Моите сънародници реват името ми с такъв плам, какъвто никога не съм чувал, даже за Филип.

— Протегни ръце, господарю — подканва Аристандър. — Благодари на войската.

Подчинявам се. Овациите отекват отново.

Дни наред не мога да изляза, без да ме сподирят стотици в изключителна проява на преданост. Когато направо питам един войник защо той и другите ме следват, мъжът отговаря, като че ли е най-очевидното нещо на света:

— За да се уверим, че си добре, господарю. Че не ти липсва нищо.

Теламон с интерес наблюдава това явление. Когато му споделям тревожното си усещане, че войската не демонстрира вярност към самия мене, а към нещо друго, той отговаря:

— Да, към твоя даймон.

Хората виждали тъкмо даймона ми, не мен. Тъкмо той им бил донесъл победа, нему възлагали надеждите си и него се бояли да не изгубят. Трябвало да приема това, заявява Теламон, като последица от триумфа и славата.

— Ти вече престана да си Александър и се превърна в Александър — казва той.

Втората случка не е точно история, а само момент.

Войниците са тъжни след победа. Не знам защо. След успеха изпадат в меланхолия. Това сполетява и цялата армия след битката при Граник, но особено силно е засегнат Адмет, който служи в една от офицерските столови. Той е най-прочутият готвач във войската. Въображението му е ненадминато при всякакви обстоятелства, винаги може да разчиташ на него от нищо да сготви някакво изумително ястие.

След клането обаче Адмет напълно изгубва духа си. Сцени от кръвопролитието измъчват съня му, не е способен да се насили да заколи даже гъска. Цялата армия може да се деморализира заради такава уж дреболия. Викам го в шатрата си с намерението да го ободря. Преди да заговоря, от гърдите му се изтръгва отчаян стон.

— Какъв е този звук? — изхленчва той. — Сълзи небесни, какъв е тоя ужасен плач?

Не чувам нищо.

— Ето го пак, господарю. Не може да не го чуваш!

Сега наистина го чувам. Някъде навън: музикални ноти, печално протяжни.

Цялата група става, заедно с пажовете и телохранителите, и отива при портала, за да надникне навън. Пред плаца на пехотинците има стойка с оръжия. Двайсет и четири сариси, подредени вертикално за през нощта.

Вятърът свири между дръжките им и предизвиква скръбните звуци.

Готвачът Адмет се вцепенява. Всички сме в това състояние. Тези меланхолични ноти сякаш ще са сетната капка, която ще му разбие сърцето.

Забелязало това, едно от конярчетата, което наричаме Пречкалото, се приближава до готвача и нежно му казва:

— Сарисите пеят.

Адмет се завърта към коняря със смаяно лице, като че ли момъкът се е материализирал с единствената цел да се погрижи за неговата печал.

— Пеят, да — отвръща готвачът. — Но защо толкова тъжно?

Конярят внимателно го хваща за ръка.

— Сарисите знаят, че тяхната работа е войната. Затова са тъжни. Плачат заради страданието, което причиняват.