Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 67

Изправен пред мен, най-славният командир на баща ми ме моли за прошка. За един над шейсетгодишен пълководец може би е простимо, заявява той, да се отнася скептично към стремглавото издигане на доскорошния юноша.

Минава известно време, дорде ние с моите офицери проумеем, че по-възрастният от нас мъж говори искрено.

— Прости ми, Александре, за предпазливите и шаблонни съвети, които ти давах. Онова, което се отнася за другите хора, явно не важи за тебе. Смятах баща ти за най-великия пълководец, живял на земята, но след като те наблюдавах през последните месеци, признавам, че далеч го превъзхождаш с дарбите си. Съпротивлявах се да ти служа, знаеш го, и ти бях гневен заради някои постъпки, които извърши след възкачването си на престола. — Има предвид заповедта ми да убие като съзаклятник зет си Атал, който му беше и приятел. — Сега загърбвам всичко това. Вече не изпитвам враждебност към теб и се надявам и ти да забравиш подозренията си към мен, понеже знам, че си бил наясно с чувствата ми. Твой съм, Александре, и ще ти служа така, както служих на баща ти, стига да ми имаш доверие.

Изправям се.

— Просълзяваш ме, Парменионе.

Прегръщам го с мокри очи. За мен не остава незабелязано, че той ми оказва дваж по-голяма почит, като прави признанието си публично, пред другите. За това се изисква кураж. Изисква се великодушие. С тази постъпка Парменион призовава по-младите от себе си военачалници, с други думи всички, да оставят всякакви колебания в моето превъзходство. Те го аплодират. Трогнати са също като мене. Асандър е дежурният главен паж.

— Донеси сигейския меч на баща ми.

Уверявам Парменион, че Филип го е обичал. Че го е смятал за ненадминат командир.

— По време на един пир, който даваше за атинските пратеници, Филип ме дръпна настрани и отбеляза със смях: „Атиняните избират по десет пълководци годишно. Сигурно имат страшен излишък на таланти, понеже през цялата си кариера аз намерих само един“. И кимна към тебе в отсрещния край на залата.

Сега е ред на Парменион да се просълзи. Асандър донася бащиния ми меч. Подавам го на висшия ми пълководец.

— За мене ще е най-голямата чест в живота ми, Парменионе, ако ме приемеш не само като свой цар и военачалник, но и като свой верен другар и приятел.

Още две случки веднага след Граник. На заранта след битката ставам рано, както всеки ден прави царят, за да принася жертва. Обикновено излизам от шатрата си по тъмно, придружаван от двама пажове и почетен страж, срещам се с гадателя Аристандър или там който ще извършва обреда и двамата безмълвно продължаваме сами по пътеката към олтара.

Тази сутрин излизам и сякаш се е стекъл целият свят. Плацът пред шатрата ми гъмжи от войници, хиляди, а от всички страни прииждат още.

— Какво е станало? — питам Аристандър, уплашен, че съм забравил датата на някакъв ритуал или церемония.

— Искат да те видят, Александре.

— За какво да ме видят? — Нямам представа какво прошение или искане може да се е събрала да ми отправи такава навалица.

— Да те видят — повтаря гадателят. — Да те погледнат.