Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 65

— Че даже късмет като твоя не може вечно да се насилва.

Дорде всички натъпчем стомасите си с хляб и вино, вече е полунощ, но на никой не му се спи. Събирам войската под факлите на склона, дето завива реката.

— Братя, навлезли сме само двайсет и пет километра в сушата, ала с днешната битка откъснахме хиляди километри от империята на Дарий. Сега цялото егейско крайбрежие ще падне в краката ни. Нищо не стои между нас и Сирия, между нас и Финикия, между нас и Египет. Ние ще сме освободителите на всеки гръцки град по крайбрежието. Към нас ще потекат богатства, за каквито не сме и мечтали, и почести за военен успех, каквито не е получавал никой народ от Запада. Вие го извоювахте, братя. Поздравявам ви! Но освен това вашата победа приближи деня, в който Дарий Персийски трябва да излезе и лично да се изправи срещу нас, и когато го стори, ние ще изтръгнем от ръцете му слава, в сравнение с която днешният триумф ще е като детска победа! Вие почетохте мен, приятели, почетохте и баща ми. Да не забравяме Филип, който изкова това оръжие, нашата армия, и който, ако можеше, щеше да даде всичко, което някога е притежавал, за да е с нас в този час. Филип! — изревавам аз и войската три пъти подема вика, всеки път с все помощни възгласи.

Би трябвало да изчакам заранта, за да отдам почести на нашите загинали. Ала споменаването на нашия вече мъртъв господар е отрезвило хората и аз усещам зова на момента. Давам знак на почетната стража. Докарват труповете на нашите другари с пленени бойни коли на врага. Нареждам да ги строят в две редици срещу полковете. Изгубили сме шейсет и седем македонци, двайсет и шестима хетайри, деветнайсет от ескадрона на Сократ Червенобрадия. Убитите противници, както ще преброим по-късно, са над четири хиляди.

Всички са се умълчали, мъжете пристъпват от крак на крак, смутени от близостта на смъртта. Аз излизам напред на възвишението, към мене се приближават онези, които ще предадат думите ми на по-далечните редици. Нямам приготвена реч. Казвам каквото ми е на сърцето.

— Ние сме живи, приятели. Боговете ни дариха победа. Споделяме я помежду си, наслаждаваме й се. Но тези мъже, нашите загинали другари, не знаят какво сме спечелили. Не знаят какво са спечелили те за нас със своята кръв и саможертва. В онова, което за нас е сладостно, за тях има само горчивина. Ние оплакваме тяхната участ и нашата загуба. Но тези мъже, другарите, които ни бяха отнети, постигнаха нещо, за каквото никой от нас живите не може да претендира. Със своята храброст днес те се извисиха много над нас.