Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 64

Наместо това аз ги предавам на смърт.

Вече е тъмно. Трябват ни факли, за да виждаме мъжете, които избиваме. Не обявявам край, докато не са мъртви над една трета, а оцелелите са обзети от такъв ужас, че оръжията падат от ръцете им и никакви команди не могат да ги накарат пак да ги вдигнат. Те се предават на колене. Ала аз не ще ги пусна свободно да се върнат в родината, тези блудни синове на Гърция, които са взели злато от врага и са се въоръжили, за да ни погубят, ако могат. Ще отпечатвам с огън тяхната съдба като робско клеймо на челото на всеки, който последва примера им.

Моят военен съветник Евмен пита какво ще правим с пленниците. Прати ги в Македония, отвръщам му аз, като роби, във вериги. Пътят по море е прекалена милост за тях. Накарай ги да се влачат по суша, с окови на глезените и китките, стегни шиите им в ярем и ги връзвай за кол, когато спят. В Македония те ще работят в рудниците и ни офицер, ни прост войник, колкото и да е заслужил, няма да бъде освобождаван или откупван, освен тиванците, над които ще се смиля.

— При какви условия ще работят? — уточнява Евмен.

— Дръж ги на чорба от слама и коприва — нареждам му аз. — Та цяла Гърция да узнае цената, плащана от такива предатели, които постъпват на служба при врага и вдигат оръжие срещу родните си братя.

Всичко свършва. Нощта прави невъзможно всякакво преследване. За три часа в този пролетен ден армията на Запада нанесе такова поражение, каквото не е претърпявал никой господар на Азия.

Лекарите затварят раната на скалпа ми с три медни „кучешки захапки“ и няколко шева. Събират ранените и мъртвите на светлината на факли. Отивам при тях, облечен в същите дрипи от битката, с каквито са и те.

Първият, когото виждам, е Хектор, най-малкият син на Парменион, петдесетник при Сократ Червенобрадия. Бедрото му е отсечено като на заколен вол, гърдите му са поморавели от страхотно натъртване.

— Да не си се блъснал във врата, приятелю?

— Да, само че с железен връх. — Той ми показва бронзовия си нагръдник, който му е спасил живота.

Сълзи прорязват бразди в мръсотията по лицето ми. Плача от обич към този момък и всичките му другари. Какви смелчаци!

Минавам покрай редицата посечени и осакатени. След битка раненият се чувства изоставен и самотен. Той чува невредимите си другари извън болничната шатра, пълни с енергия, нетърпеливи отново да потеглят. Смее ли да ги повика? Приятелите му често нямат желание да го навестят, за да не се натъжат от вида на неговите рани или, каквито са суеверни всички войници, да не ги прихване лошият му късмет. Раненият често смята, че се е провалил. Сакат ли ще се прибере у дома? Ще прочете ли съжаление в очите на жена си? Раненият се чувства унизен и осиротял, но най-вече се чувства тленен. Той е доловил дъха на ада и е усетил земята да зейва под него.

По тези причини и за да почета тяхната доблест, аз не забравям нито един от хората си. Прикляквам до всеки, хващам го за ръката и го карам да сподели своята история. Дай да чуем историята ти, приятелю, и без прекалена скромност! Нареждам на всеки да разкраси разказа си и даже да лъже за своя героизъм и за пердаха, който е ударил на врага. Да си ранен е ужасно, но човек се изпълва с гордост, че са го почели и не са го забравили. Всеки гори от желание да се завърне в редиците веднага щом оздравее. Когато им показвам собствените си рани или местата по бронята ми, които вражеските копия са пробили, без да ми навредят, мъжете заплакват и вдигат ръце към небето. За кой ли път някой ранен притиска дланта ми към раната си. Толкова е могъщ моят даймон, вярват сънародниците ми, че не само ще съхрани мен, но ще изцели и тях. Нямам награди, които да им дам, затуй им подарявам неща от снаряжението си, кинжал, наколенници, дори обущата си. Мъжете ме молят да не рискувам живота си толкова безразсъдно.