Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 54

— Сега — нареждам аз на Теламон, който ще предаде заповедта за строяване. — Чевръсто.

Войската се разгръща от походна колона в линеен строй. Конницата, копиехвъргачите и стрелците заемат десния фланг, вляво от тях е Никаноровата Царска пехота, в центъра са тежките отряди на Пердика, Кен, Аминта Андроменов, Кратер, Мелеагър и Филип Аминтов, вляво са тракийците, наемниците и съюзните гърци, всички под командването на Антигон Едноокия, като съюзниците, наемната конница и тесалийците образуват фланга. Излизам на двеста метра напред и се качвам на нещо, което минава за хълм, но толкова прилича на пъпка, че вече му викаме Пъпката. За вестоносци имам единайсет души, умни, амбициозни офицери на бързи пъргави коне. Те се редуват, както се прави и във всяка част от войската — чакат зад мене, никога не ме изпускат от поглед. По знак на Теламон следващият вестоносец се приближава да получи своето съобщение и да препусне. Не предавам съобщенията лично, а чрез Хефестион, Птолемей, Евмен или Атал Червения, които с още единайсет воини са моята „агема“ — телохранителите ми по време на битка. Първата дума е името на командира, до когото е адресирано съобщението. После е текстът. Накрая, ако има въпроси. „Филота, строй хората си на триста метра от реката в дълбочина един ескадрон, в драконови зъби по петдесетима. Свободно. Имаш ли нужда от нещо?“ Вестоносецът препуска в галоп. Докато вторият, третият и четвъртият вестоносец получи съобщението си и потегли, първият вече се е върнал с отговора на Филота.

— Отпусни! — Пехотинците отпускат кожените калъфи, които поемат тежестта на сарисите им, забиват шиповете на дръжките в земята. Изправените пики приличат на гора от дървета без клони, само с по едно желязно листо. Войниците приклякват на едно коляно, оставят на земята преметнатите през гърдите им щитове, но не откопчават ремъка от рамото си. Всяка колона от шестнайсет души има свой оръженосец и слуга, тези момчета бързат от войник на войник, разнасят мехове с вино. Мъжете го поемат направо в свитите си шепи. Удивително е колко може да погълне човек, когато го налегне страхът.