Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 52

Росак разби горната част на шлема ми в същия миг, в който моето копие прониза гръдта му точно под дясното зърно. Ударът му чисто отсече желязната челна плочка и гребена от бели пера на керкенез, да не споменавам, че след битката трябваше да затворят раната на скалпа ми с цели двайсет и седем шева. В онзи момент не усетих нищо, неудобство ми причиняваше само стичащата се в очите ми кръв. Има една тайна, която научават всички ранени мъже, и тя е следната: когато разбереш, че раната нито ще те убие, нито ще те осакати завинаги, ти й се радваш. Гордееш се с нея. Вече бяхме изгубили трийсет от най-смелите хетайри от ескадрона на Сократ Червенобрадия, който нанесе първоначалния удар и пострада ужасно под обстрела на врага, заел позиции на скалите над брода. Жертвата на тези герои ми късаше сърцето, на мен, чиято заповед ги прати на смърт. Искаше ми се да пролея повече кръв и да претърпя повече страдания заради тях.

Когато се нахвърля върху врага начело на своите хетайри, македонският цар е придружаван от воини с такава доблест, яздещи такива превъзходни коне, обучени до такива невероятни висоти на умение и подтиквани от такава жажда за слава, че войската на практика е неустоима. Нищо във войната, в древността или в наше време, не може да се сравнява с шока от този устрем. Няма сравнения, с които да се опише. Клит Черния веднъж каза, че когато препускал на фланга на водещия клин, се чувствал така, сякаш е на някакъв поразителен боен кораб от желязо, тласкан от ураганен вятър. Не е зле, макар да пропуска най-важния елемент, който гарантира непобедимостта на атаката на хетайрите. Имам предвид горещия дъх на нейната жива, кипяща стремителност. Тя не е механична. От плът е. Докато препускам на върха на емболона, надушвам мириса на чесън от дъха на Теламон от лявата ми страна. Кракът ми се удря в плещите на Хефестионовия кон Бързи отдясно, усещам бронза на нагръдника му и миризмата на парчетата чим, хвърчащи под конските копита. Под мене Буцефал е толкова разгорещен, че от тялото му се вдига пара, ноздрите му парят на пипане. Усещам волята му — не като продължение на моята, а като сила, родена от собственото му храбро сърце. Той е жив и осъзнат не като животно, а като воин. Радостта му ме вдъхновява. Зареждам се с нея, както, усещам, и той се зарежда с моята. Това му харесва. Тъкмо за това е роден.

Когато водещият ни клин се хвърля в плитчините на Граник и вражеските копия засвистяват край ушите ни със звук, напомнящ раздиране на плат, ние с коня ми изпадаме в своеобразен екстаз, чиято същност е покорство пред съдбата. Усещам сблъсъка с пясъка и чакъла на дъното, когато копитата на Буцефал го поемат и предават нагоре по краката му. Навел съм се напред, за да управлявам и насочвам коня, усещам тласъците на бутовете му, докато гърбът му се изпъва и огъва. Той се е съсредоточил под мен, аз яздя истинска мълния.