Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 50

Почнах да раздавам земите си. В Македония имотите на царя се наричат „базилея кинегесия“ — „царски лов“. При възкачването ми на престола те възлизаха на около една трета от царството. А всички завладени по време на война провинции се смятаха „на короната“. В резултат притежавах рудници и много ниви, пасища и гори. Всеки от Филиповите пълководци отрупах с титли и земи за вечни времена. Собственият си имот, Стръмното езеро, подарих на Парменион, който, прави му чест, отказа. Командирите на отряди получиха княжески владения. На Хефестион дадох царския лов Бордея, моя бащиния, както и почти също толкова чудесни имоти на всеки офицер от капитан нагоре. Дарих на Антигон три долини по горен Стримон. На Теламон — село над Торонския залив. Колкото повече раздавах, толкова по-леко ми ставаше. Искаше ми се да се отърва от всичко освен от коня и копието. Раздадох рибарници, рудници, крайречни и крайезерни ивици. Мъжете чак до старшина получиха конски амуниции или овчи пасища. Всеки мъж от фалангата получи чифлик. Опростих всички дългове и освободих от данъци всеки мъж от войската. Всичко, което беше принадлежало на Филип и което принадлежеше на мен, отстъпих на приятелите си. Горите оттатък границата върнах на илирийските князе, от които ги бях заграбил, като добавих още участъци, понеже вече ни бяха съюзници. Житни райони отвъд Дунав и пасища в Тракия подарих на нашите другари от Тесалия, Пеония и Агриания. С всеки дар избухваха нови овации. Накрая Пердика, скъпият ми другар, след като му дадох владението Триаса, пръв се сети да попита:

— А за себе си какво ще оставиш, Александре?

Дори не бях помислил за това.

— Надеждите си — отвърнах, без да се шегувам. Множеството изригна в хвалебствия, които сякаш нямаха край.

Само трима мъже оставаха без награда. Моите храбри командири Кен, Къдравелкото и Евгенид (Надницата от Херонея). Техните имена не бяха извикани. Виждаше се, че това дълбоко ги е смутило. Несъмнено се бояха, че са си навлекли гнева ми по някаква неизвестна причина, което ги хвърляше в отчаяние.

Вторият офицер, Надницата, имаше основание да смята така, понеже за малко да дезертира на Дунав от любов към девойка от северните племена, и си мислеше, че съм го пощадил само от уважение към баща му, някогашен „сюнтропос“, тоест съученик на Филип. Междувременно обаче мои пратеници тайно бяха издирили това момиче, любимата на Надницата. Тъй като се оказа свободна жена (не можехме да я вземем насила), аз я бях помолил в лично послание да приеме Евгенидовата ръка. Сега тя беше тук с булчински венец, скрита от очите на възлюбения си, както и любимите на Кен и Къдравелкото, последните двама също в неведение за този замисъл.