Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 46

Хефестион не може повече да гледа това всесъжение. Препуска сам в равнината. Пожарът се вижда от сто километра, миризмата му се усеща от трийсет. През цялата нощ при мене идват командирите на плячкосващите. Да пощадят ли гробницата на Антигона? Тивиада? Кадмея?

В средата на втора стража ми показват тялото на Короней, благородния воин от Херонея, чийто лъвски герб нося на нагръдника си. Той паднал, докато водел атаката срещу нашия гарнизон, отнасяйки със себе си двама от нашите, макар и еднорък.

Не щадете нищо, казвам им.

Всичко унищожете.

Призори с Хефестион и Теламон влизаме в града. Убити са шест хиляди, трийсет хиляди ще бъдат продадени в робство. Камарата трупове на Улицата на сарачите стига чак до кръста. Конете ни стъпват по овъглена плът и прескачат отсечени крайници. Събрали са жените и децата на площадите, дето чакат наддаването на роботърговците. Техните похитители са си написали имената върху телата им със собствената им кръв, по-леснодостъпна от боя, та роботърговците да знаят кому да платят. Минаваме покрай трупове, които са се пръснали в огнения ад. Даже Теламон е ужасен.

— Точно тъй трябва да е изглеждала Троя — казва той.

Не мисля така.

— Тук е по-страшно.

Приближава се Антипатър.

— Е, това беше. — И бащински ме потупва по рамото. — Сега цяла Гърция ще я е страх от тебе.

С Хефестион не сме разговаряли през цялата нощ, освен предаваните по него и Теламон заповеди до хората, командващи обсадата. Наредил съм роботърговците да не отделят майка от децата й, а да оставят заедно семействата. Призори извеждат невинните на Пепе пътя пред Проитските порти. Търговците на роби събират най-хубавите жени, за да ги продадат за наложници. Изтръгват рожбите от ръцете на майките, а други жени от състрадание взимат децата им при своите.

— Да се погрижа ли за изпълнението на заповедта ти? — пита Теламон.

Поглеждам го. В този момент добронамереният жест изглежда нелеп. Ако бъдат принудени да задържат майките и малките заедно, търговците на роби просто ще зарежат децата някъде по пътя или ще ги захвърлят мъртви в някоя канавка. С приемни майки бебетата поне ще оцелеят.

— Остави — казвам му.

Развиделява се. Взирам се на север към Херонея. Тълпи мародери прииждат от Фокида и Локрида, нахлуват през портите, изгарящи от алчност, за да оглозгат костите на царствена Тива. Да ги спра ли? Защо?

По-късно с Хефестион се изтъркваме в лятно почти пресъхналия Йемен. Мръсотията от клането не пада толкова лесно. Моят другар отново се обръща към развалините на Тива.

— Вчера не бих си и помислил, че си способен на това.

— Не бях — отвръщам. — Вчера.

10

Хефестион

Бях десетгодишен, когато за пръв път видях Хефестион. Той беше на единайсет. Тъкмо беше пристигнал в Пела от родовото им имение в планините на Бордея. Баща му Аминтор представляваше интересите на Атина при бащиния ми двор. Този пост на така наречения „проксен“ се предаваше по наследство и се смяташе за огромна чест. Поради многобройните търкания, да не кажа направо войни, между нашата и атинската държава Аминтор се опасяваше, че гневът, който понякога изпитваше към него Филип заради застъпничеството му на атинските интереси (въпреки че двамата бяха израснали заедно и си оставаха големи приятели), може да настрои царя срещу младия му син и така да възпрепятства кариерата на момчето. Затуй държаха Хефестион далече от дворцовия живот, додето навърши единайсет. Едва тогава баща му го доведе в столицата, за да го подготви за Школата за царски пажове, в която щеше да влезе на четиринайсет, също като мене.