Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 31

Триста и двайсет. Нашите копиехвъргачи мятат дротиците си от толкова близо, че виждат ирисите през очните отвори на бронзовите вражески шлемове. Всеки дротик тежи от едно и половина до две кила и нещо, с връх от тежко остро желязо. Врагът спира, прикляква зад щитовете си от дърво и бронз и се скрива.

Двеста и седемдесет. Падат първите ранени, войници от предните вражески отделения. Конете надушват кръв. Буцефал трепери между коленете ми като боен кораб, отиващ на таран. Не докосвам юздите, гордостта му не ще го понесе. Само се размърдвам на седлото и той се успокоява под мене.

Сега съм пред нашия фронт заедно с телохранителите и вестоносците си, в пространството между най-десните отряди от фалангата ни, тези на Антипатър и Кен. Двеста и трийсет. Копиеносците ни изостават във върволици по десетима, изтеглят се между колоните на настъпващата пехота. Вече ясно виждаме алените и златни цветове на Свещения отряд. Застанали пред своите формирования, вражеските капитани сочат нашите бойни щандарти, набелязват, също както сме направили ние.

Яздещият до мен Теламон внезапно дърпа поводите на коня си и посочва напред:

— Поддръжка!

Зад врага се изсипват подкрепления. Едва след битката ще научим от пленените знамена, че тези части са Херакловият полк, който някога е командвал Епаминонд, градско формирование, отстъпващо единствено на Свещения отряд по знатността на своите воини, и два провинциални полка (с други думи, селяни, корави беотийски земеделци) — полковете на Кадъм и Електра, същите, които преди едно поколение са разгромили Спарта. Засега нямам представа какви са тези войски, но виждам върховете на три и половина метровите им копия, докато те заемат позиция зад Свещения отряд.

Това е моментът. Усещам върху себе си погледа на Клит Черния, както и на Теламон, Червенобрадия и командирите на всички ескадрони. Как да изразя с думи колко съм щастлив? След малко може всички да загинем. Другарите ми го приемат. Аз също. Смъртта не е нищо в сравнение с тази „дюнамис“, с нашата воля за борба.

Сто и четирийсет. Давам знак на Теламон: „Сариси напред!“

По сигнал на тръбата първите пет редици от формированията навеждат хоризонтално копията си. Гледката, която представлява това действие за врага, е ужасяваща. Поради голямата си дължина сарисите не се свеждат рязко и отсечено, а бавно и плавно. Четири хиляди и петстотин гърла надават бойни викове. Противникът отговаря, чуваме неговия химн. Офицерите от Свещения отряд се пръскат по постовете си в предните редици. Те застъпват щитовете си със своите другари. Фронтът им се формира, масивна стена от бронз. Всеки мъж забива пети в земята и като призовава небето, стяга коленете си, за да устои на нашата атака.

Войната е театър, както вече казах, а заблудата е същността на театъра.