Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 30

Само че ние ще го направим.

Аз ще го направя.

Днес ще ги накараме да повярват.

Всичко това ми минава през ума за една петдесета от времето, което ми отнема да го разкажа. Докато командирите на отрядите ми се събират при моите знамена, за да получат заповедите си, техните старшини и капрали вече преподреждат строя и инструктират редиците и колоните тъкмо обратното на онова, което сме подготвяли и упражнявали и по време на похода насам през Тесалия, и тук, на съвета при Херонея.

Четиристотин и петдесет метра. Полковете ни продължават да настъпват косо. Какво вижда врагът ли? Само онова, което аз искам да види.

Вижда три отряда пехотинци, въоръжени със сариси, четири хиляди и петстотин мъже в колони по шестнайсет, обхващащи двеста и седемдесет метра от осемстотин и двайсет метровия фронт. (Съюзническата пехота обхваща последните петстотин и петдесет до реката вляво от нас.) Видът на македонската фаланга се различава от всичко във войната, в древността или в наше време. Вместо късото два и половина метрово копие, което е свикнал да вижда противникът, моята войска настъпва с пет и половина метрова пика. Фронтът ни прилича на убийствена гора: една стегната, безупречно подредена маса с вдигнати сариси, чиито наточени железни върхове стърчат на шест метра във въздуха, дръжките им се олюляват и поклащат в ритъма на настъплението.

Врагът вижда още нещо: че се приближаваме косо към него. Десният ни фланг води. С други думи, нашият челен отряд, този на Антипатър, е набелязал Свещения отряд. Това подсказва на противника, че първо ще ударим там. Затвърждавам тази представа, като пращам копиеносците си да отприщят истински ад над Свещения отряд и само над Свещения отряд.

Казах ти какво вижда противникът. Сега да помислим какво не вижда. Не вижда тежката ми конница. Имам четири ескадрона хетайри, осемстотин осемдесет и един мъже, непосредствено зад фалангата, скрити зад нейния облак прах и зад собствената си гора от вдигнати сариси — и още два ескадрона начело с Хефестион, които изостават отляво, за да нападнат десния фланг на врага, когато почне да се завърта напред. Противникът и без това пренебрегва конницата. И без това я презира.

Триста и петдесет метра. Нашите копиехвъргачи пред фронта обстрелват Свещения отряд. Чуваме ударите в далечината. Искам врагът да смята, че нападението ни ще е насочено натам, искам Свещеният отряд да се приготви, както е планирано, за моята тотална атака срещу него. А и този обстрел не е ни хитрост, ни формалност. Нашите копиехвъргачи от Агриания не са момченца и старци, които мятат пики (като предните вражески отделения, които нашите хора са прогонили с лекота от бойното поле), а най-опитните и смъртоносни копиехвъргачи на света. Те са планинци, съюзници от Севера, чиито синове не могат да се нарекат „мъже“, преди да са повалили с един удар глиган или лъв. Най-добрите от тях хвърлят дротика си на сто и осемдесет метра по посока на вятъра, а от упор върховете им често разцепват петсантиметрова дъска.