Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 33

Атаката на конницата чисто и просто е насочен масов бяг. Хората смятат, че конете ще откажат да прегазят плътно струпаната пехота, както няма да искат да се блъснат в каменна стена. Конете обаче са стадни животни и в безумното препускане ще скочат след водача и от ръба на скала. В клиновидното формирование, при което конят на командира е сам на върха, другите коне не следват собствените си очи и сетива, а водещия кон. И ако водачът е достатъчно смел или дързък, пришпорван от достатъчно стремителен ездач, другите ще го последват. Същият инстинкт, който кара стадото да се хвърли в пропастта, ще го тласне в плътно струпаната пехота.

Тиванските тежки пехотинци не могат да повярват, че вражеската конница е толкова луда, та да се хвърли срещу върховете на техните вдигнати напред копия. Но ето че сме. Дръжката на моето копие се строшава на две в щита на някакъв поразително храбър мъж, чието два и половина метрово копие в същия миг се счупва в желязната плоча на Буцефаловите гърди. Очите на врага се впиват в моите през отворите на шлемовете ни, аз виждам яростта и гнева му, същите като моите, заради общия ни отвратителен късмет. Той пада под краката на Буцефал, шлемът му е смачкан. Изпитвам отвращение от загубата на такова доблестно сърце и за хиляден път се заклевам пред себе си, че когато дойда на власт, никога повече не ще допусна гърци да проливат кръвта на други гърци.

Стенописците изобразяват атакуващите конници с мушкащи копия и сечащи мечове. Но в блъсканицата пораженията нанася конят, не човекът. Ездачът всъщност губи ума си в мелето. Конят му също, и той, ездачът, трябва да използва това срещу врага. Обучението на животното, заобиколено от надаващи крясъци и размахващи оръжие хора, отстъпва пред инстинктите му. Буцефал се изправя на задните си крака и се мята, както прави необязден жребец. Той хвърля къчове по всичко зад себе си и се опитва да захапе със зъби всяка плът, до която може да се докопа. Когато усети, че нещо се движи под корема му, почва да тъпче с копита, като по змия или вълк. Небето да е на помощ на мъж, паднал под него в битка. Конникът трябва да използва всички тези инстинкти срещу врага. Но водещият ездач може да има само една цел: да си пробие път. Да продължава да препуска. Мъжът начело повлича клина след себе си. Ако спре, пропада цялата атака.

Навлезли сме до десетата редица в масата на врага. Под мене ври море от шлемове и върхове на копия. Понечвам да изтегля меча си, но ножницата се е скъсала в първоначалната блъсканица, не мога да измъкна острието. За миг си мисля да извикам на Клит или Теламон: „Подпалки!“, призива на конника, когато се строши копието му и му трябва ново. Но не, ще е долно да лиша другар заради собствената си нужда. Вместо това смъквам шлема си и го вдигам над главата си с намерението да удрям с него като с оръжие. Веднага изригват ликуващи викове. Над кариерата ми винаги е бдяла щастлива звезда и тогава, в самото й начало, късметът не ми изневерява. Хетайрите взимат действията ми за триумфален жест. Виждат го дори редиците на нашите копиехвъргачи, които в този момент се бият по таванския фронт. Те също реагират възторжено, чувам ги да се хвърлят напред и врагът поддава под техния натиск. Отново вдигам шлема и с всичка сила го запращам над противниковите редици. Пехотата ни се хвърля срещу тях с мощен вик. Вражеските подкрепления се огъват. Първият ни клин минава през тях.