Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 3

Като момък завиждах на баща си, боях се, че ще спечели цялата слава и за мен няма да остане нищо. Никога не ме е било страх от друго, освен нещо да не ми попречи да изпълня съдбата си.

Войските, които имах честта да предвождам, бяха непобедими в Европа и Азия. Те обединиха гръцките държави и егейските острови, освободиха от персийско иго гръцките градове в Йония и Еолида. Завладяха Армения, Кападокия, Мала и Голяма Фригия, Пафлагония, Кария, Лидия, Пизида, Ликия, Памфилия, Койлесирия, Месопотамска Сирия и Киликия. Под тяхното оръжие паднаха великите твърдини на Финикия: Библос, Сидон, Тир и филистимският град Газа. Покориха ядрото на Персийската империя — Египет и Отсамна Арабия, Месопотамия, Вавилония, Мидия, Сузиана, планинските земи на самата Персия — и източните провинции Хиркания, Ария, Партия, Бактрия, Тапурия, Дрангия, Арахозия, Зогдиана. Прекосиха Хиндукуш и навлязоха в Индия. Никой не ги е побеждавал.

Тези войски бяха ненадминати не заради броя си, понеже противниците им във всички сражения ги превъзхождаха по численост и на хора, и на коне, ни заради изключителността на техните пълководци и тактиката им, макар че и те не бяха маловажни, ни заради вещината на обоза и тиловите им сили, без каквито не може да оцелее никоя армия, камо ли да победи. Успехът им всъщност се дължеше на воинските качества на всеки войник и по-конкретно на онова от тях, което се изразява с гръцката дума „дюнамис“ — „воля за борба“. Никой пълководец от тази или която и да е друга епоха не е имал късмета да стои начело на такива мъже, обладани от такъв боен дух, притежаващи такава самоинициативност, такава всеотдайност към своите командири, към своето призвание.

Ала сега се случи онова, от което се боях най-много. Хората са се уморили от завоевания. Спрели са на брега на тази индийска река и нямат желание да я прекосят. Стигнали са прекалено далече, така смятат. Дошло им е до гуша. Искат да си вървят у дома.

За пръв път откак поех командването намерих за нужно да създам отряд от „атактой“, „бунтовници“, и да го отделя от главните поделения на войската. И това не са дезертьори или закоравели нарушители на дисциплината, а елитни войници, прославени ветерани — много от които натрупали опит под командването на баща ми и неговия велик военачалник Парменион, — които са се изпълнили с такова негодувание срещу дела и думи, които съм извършил и изрекъл или съм пропуснал да извърша и изрека, че мога да ги разполагам в бойния ред само между отряди с безупречна вярност, за да не ме предадат във фаталния момент. Днес се принудих да екзекутирам заради отказ незабавно да изпълнят заповед петима от техните офицери, всичките чисти македонци, чиито семейства са ми скъпи. Тази крайна мярка ми е омразна, не само поради нейната варварщина, но и поради липсата на въображение, която издава в мен. Чрез страх и принуда ли трябва вече да командвам? Дотам ли се е принизил моят гений?

Когато шестнайсетгодишен за пръв път поведох собствен отряд в конницата, бях толкова развълнуван, че не успях да сдържа сълзите си. Адютантът ми се разтревожи и ме заразпитва какво ме е натъжило. Но конниците от ескадроните разбраха. Трогна ме видът им в такъв идеален ред, техните белези и мълчанието им, обветрените им набръчкани лица. Когато видяха в какво състояние съм, хората отговориха на моята вярност с вярност, понеже знаеха, че съм готов на всичко за тях. Други пълководци може да не стоят по-долу по стратегия и тактика, даже по смелост. Ала никой не може да се мери с мен по любов към своите другари. Обичам дори онези, които се обявяват за мои врагове. Презирам само подлостта и злобата. Врагът, който се отличава с храброст обаче — него притеглям към гърдите си, скъп ми е като роден брат.