Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 2

Към читателя

Това е художествено произведение, а не исторически труд. Има измислени сцени и герои, допуснати са литературни волности. В устата на исторически личности са вложени думи, които изцяло са плод на авторовото въображение.

Макар че нищо в този роман не противоречи на духа на живота на Александър, както го разбирам аз, все пак съм променил някои исторически събития в интерес на темата и фабулата. Представям като възхвала на Филип речта, която според Ариан Александър произнася в Опид. Пращам Парменион в Екбатана, докато Курций ни съобщава, че по онова време той още е в Персенол. Речта, която в романа Александър произнася при Хидасп, всъщност е произнесена при Хипазид, а молбата, която според Ариан Кен отправя от името на войската при Хипазид, пренасям при Хидасп. Отбелязвам го, за да не си помисли образованият читател, че събитията се разместват както си поискат.

Позволил съм си волността понякога да използвам съвременни топоними и хидроними като Афганистан и Дунав и мерни единици като километри, метри и декари, които явно не съществуват по времето на Александър, както и по-късни концепции като кавалерство, бунт, партизанска война и други, които формално нямат аналози в гръцко-македонското мислене, но които според мен говорят на съвременния читател толкова живо и са толкова близки по дух до древната заемка, че се надявам пуристите да ми простят.

Книга I

Воля за борба

1

Воинът

Винаги съм бил воин. Не познавам друг живот. От малък съм избрал военното поприще. Никога не съм пожелавал друго.

Имал съм любовници, създал съм потомство, състезавал съм се в игри и съм вършил убийства в пияно състояние. Побеждавал съм империи, покорявал съм континенти, увенчавали са ме за безсмъртен пред богове и хора. Но винаги съм бил воин.

Когато бях момче, бягах от своя учител и търсех близостта на мъжете в казармите. Учебното поле и конюшнята, миризмата на кожа и пот — това ми е по вкуса. Стърженето на точилото по желязото е за мен същото, каквото е музиката за поетите. Винаги е било така. Не си спомням някога да е било другояче.

Някой може би си мисли, че човек като мене трябва да е научил много от походите и богатия си опит. Аз обаче честно ще кажа следното: всичко, което знам, вече го бях усвоил на тринайсет, че даже и на десет или още по-рано. Като зрял военачалник не съм проумял нищо, което да не ми е било ясно от детинство.

Като малък инстинктивно схващах терена, похода, случая и природните стихии. Разбирах прекосяването на реки и използването на релефа; колко отряда с какъв състав могат да изминат такова и такова разстояние, за колко време, с какво снаряжение, в какво състояние за сражение ще пристигнат. Подреждането на войските ми беше втора природа: само поглеждах и всичко ми ставаше ясно. Баща ми беше най-великият воин на своето време, може би дори на всички времена. Ала когато бях десетгодишен, аз го предупредих, че ще го надмина. И на двайсет и три вече го бях постигнал.