Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 190

Мога само да се усмихна.

— С кого?

На другия ден идва слонското лайно.

Старшината Чувала е пратен с един от разузнавателните отряди оттатък реката. Връща се с огромно изсъхнало слонско изпражнение — с цвят на маджун, високо над половин метър и голямо колкото вана. Всички сме виждали фъшкии на работни слонове. Ала това нещо, оставено от боен слон, е от съвсем друг мащаб. То предизвиква сензация в лагера. Всеки иска да го разгледа. И всеки се чувства длъжен да даде предположението си за големината на животното, което го е изходило.

— Богове, ако това чудовище ти се изсере отгоре, пиши се умрял! — възкликва Чувала.

Хората са имали контакт с бойни слонове (след Гавгамела заловихме петнайсет, които не бяха влезли в битката), но едва сега се замислят за перспективата да се изправят срещу тях. Ужасени са. После се получава още по-страшно сведение: Пор, чиито чудовища първоначално бяха петдесет, повикал князете от източните части на царството си, които довели триж повече животни, наред с още хиляди стрелци, колесници и пехота. Двеста слона, построени на петнайсет метра един от друг, с пешаци между тях, образуват километър и половина фронт, дълбок три редици. Конете не понасят миризмата и тръбенето на тези зверове и нашата конница, боят се войниците, нито ще успее да форсира реката пред лицето на такива създания, нито ще може да ги атакува на бойното поле. Хората още повече се уплашват от съобщенията за видовете смърт, причинявана от тези исполини — а именно, смазване под нозете им, набучване на бивните им, дори повдигане с хобот, за да ти пръснат мозъка на земята.

Проверявам в лазарета. Броят на болните се е утроил, изобилстват „случайни“ наранявания. Мъжете в лагера се събират на групички и ме поглеждат намусено или засрамено, когато очите ми попаднат върху тях. Кратер и Пердика искат да накажем някого, за да дадем пример, Птолемей настоява да ускоря атаката. Аз искам да изчакам (скоро ще пристигнат парите и снаряжението, за които съм пратил), ала настроението на лагера ме кара да взема мерки. Свиквам командирите.

— Македонци и съюзници, вие не сте войската, която бяхте. Преди, когато нападах врага, усещах пламенната ви храброст до себе си. Сега се озъртам назад и се боя, че изобщо няма да ви видя! Погледнете се. Вие се цупите и мърморите, една кофа слонски лайна ви кара да недоволствате. Хайде тогава, както се изразяваше баща ми, да си кажем нещата право в очите.

Обръщам се към офицерите навън под дигата, за да може да дойде и слуша цялата войска.

— Събрах ви тук, та веднъж завинаги да ви убедя да продължите напред или да бъда убеден от вас да се върнем. Намирате ли вина в мене, братя? Неизгодни ли се оказаха съвместните ни усилия? Ако смятате така, няма какво да ви отговоря. Ако обаче вследствие на труда ни сега цяла Европа и Азия са в ръцете ви — а именно Гърция и Егейските острови, Илирия, Тракия, Фригия, Йония, Лидия, Кария, Киликия, Финикия, Египет, Сирия, Армения, Кападокия, Пафлагония, Вавилония, Сузиана и цялата Персийска империя, да не споменавам Партия, Бактрия, Ария, Зогдиана, Хиркания, Арахозия, Тапурия и половин Индия, — от какво тогава се оплаквате? Не проявявах ли достатъчно щедрост? Сред вас няма ни един, когото да не съм направил богат. За себе си ли запазвам най-отбраната плячка? Ей го леглото ми. То е две дъски и един килим. Ям наполовина колкото вас и спя триж по-малко. А що се отнася до раните, нека който и да е от вас се съблече и покаже своите и аз на свой ред ще покажа моите. Ни една част от тялото ми, поне отпред, дето се получават достойните рани, не е останала невредима и няма оръжие, от което да не нося белези, всичко във ваша служба, за вашата слава и вашето забогатяване!