Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 189

— Продължавай да говориш — настоявам аз. — Искам да чуя всичко.

— По-рано се противопоставях срещу войната в Афганистан, но не и срещу крайната цел на похода, дори я бях прегърнал със страст, равна на твоята, ако не и още по-голяма. Това обаче се промени. Ние извършваме престъпление, Александре. В крайна сметка това си е чисто клане. Въпреки всички поетични химни целта на войната изобщо не е благородна, а се свежда до налагане на волята на един народ върху друг чрез сила и заплаха. Работата на войника е да убива мъже. Може да ги наричаме врагове, само че те са мъже като нас. Обичат жените и децата си не по-малко от нас, не са по-малко храбри и добродетелни, служат на родината си не по-малко всеотдайно. Що се отнася до мъжете и другите, които съм убил аз или които са били погубени по моя заповед, бих ги съживил всичките. Да, ако можех, щях веднага да ги възкреся до един, каквото и да струва това лично на мен или на тази експедиция. Съжалявам…

Хефестион иска да спре, но аз не му позволявам.

— До Персепол бях с теб, Александре. Сторените на Гърция злини трябваше да бъдат отмъстени. Но ние убихме царя на Персия. Изгорихме нейната столица, завладяхме всичките й земи. А сега какво? — Той посочва на изток оттатък реката. — Онези честни селяни ли ще покорим? Защо? Какво са ни направили? С какво право воюваме срещу тях? В преследване на слава ли? Тази армия много отдавна престана да е славна. Или ще цитираме Ахил и ще твърдим, че се домогваме до „добродетелите на войната“? Глупости! Всяка доведена до крайност добродетел се превръща в порок. Завоевание ли? Никой човек не може да управлява друг. И най-преданият поданик мигновено ще замени богатството си, спечелено под твое управление, за бедност, която си е единствено негова. Ние имахме кауза. Вече нямаме.

Изправя се и печално прокарва пръсти през косата си.

— Кой може да ти излезе насреща, Александре? Ти се превърна в дъба, извисил се над цялата гора. Войската се разкъсва от отчуждение и недоволство. Ала и една твоя дума ще я накара да се подчини. Кой може да ти откаже? Не и аз. Не и те.

Моят другар ме поглежда.

— Мислех, че ме е страх да не изгубя твоята обич. Затова си държах устата затворена. Защото такова нещо намирисва на суета и егоизъм. Но не от това се страхувам. Страх ме е от загубата на твоя аз. Даймонът ти те изяжда жив! Той поглъща армията! Обичам Александър, ала се страхувам от Александър. Кой от двамата си ти? — Обръща се към мен с отчаяно изражение. — Ние ще прекосим тази река заради теб. Ще ти донесем твоята победа. А сетне?

Млъква.

Десетки хиляди пъти съм си отправял същите обвинения. Ала да бъдат изречени гласно, направо в лицето ми…

— Ти си най-смелият човек, когото познавам, Хефестионе.

— Не, само най-отчаяният. — И той скрива лицето си и заплаква.

Закопчалката на плаща му е златният лъв на Македония. Той е моята дясна ръка, заместник-командир на експедиционните сили.

— Ако ме убият в това сражение, ще върнеш ли армията в родината? — питам аз.

Хефестион не отговаря.

— Трябва да ме смениш — казва той.