Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 188

Нещо повече, наближават мусоните. Реката сякаш ни играе зли номера. От планината ненадейно прииждат наводнения, следствие от прекалено далечни бури, за да ги видим или чуем, и мигновено помитат дигите от дърво, плетена ракита и камък, които хората седмици наред са издигали с тежък труд. Всеки плавателен съд, оказал се в реката по времето, когато удари такова прииждане, бива отнасян от течението тъй бързо, че спасителите на брега го изгубват от поглед дори да препускат в галоп.

Недоволство тлее по лицата на войниците, мълчаливостта им вещае беда. Продължавам приготовленията за атаката.

Хиляда и деветстотин лодки и салове са построени на място или пренесени на части от Инд и сглобени тук. Под прикритието на предмусонните порои съм ги разположил на изходни позиции нагоре и надолу по реката. Подразделенията провеждат учения за нападение по вода и за бойни действия срещу слонове. За конете са направени специални „ботуши“ за бой в блатиста местност. Пратил съм хора в тила да донесат пари и оръжия, за да влея малко боен дух в армията. На път са два конвоя от Амбхи и Регала, но поради дъждовете и трудното прекосяване на реките още не са пристигнали. За себе си съм определил дата за атаката, без да я разкрия на никого, ала забавянията на два пъти ме принуждават да я отлагам, а сетне и за трети път. Бездействието деморализира всяка армия, а нашата тласка към бунт и метеж.

Една вечер в шатрата ми се явява делегация от недоволни офицери. Хефестион ги отпраща преди тяхното прошение да е предизвикало гнева ми. След това тримата с него и Кратер се разхождаме по дигите.

— Ташаците на тия копелета стават все по-големи — излага обичайно циничната си оценка Кратер. — Богове, вече научих наизуст досадните им оплаквания! — И изпуска гръмовна пръдня.

— Да — съгласявам се аз. — Но чак пък делегация… Това е нещо ново.

— Зарежи я тяхната делегация.

— Изглеждаха доста сериозни. — Назовавам неколцина капитани, добри, усърдни мъже.

Кратер посочва реката.

— Нека са добри и усърдни ей в това.

Връщаме се в лагера и прекарваме дълга и продуктивна вечер. Няколко часа след полунощ оставаме само ние с Хефестион и прозяващите се пажове.

Питам го защо тази нощ е толкова мълчалив.

— Така ли? Не съм забелязал.

Познаваме се достатъчно отдавна, за да се ебаваме един друг.

— Изплюй камъчето.

Той се обръща към пажовете.

Давам им знак: „Оставете ни насаме!“.

След като излизат, Хефестион сяда. Иска му се да си налее вино, виждам, но не си го позволява.

— Почвам да мразя войната — казва той.

Би трябвало да го прекъсна веднага. Няма нужда да слушам останалото.

— Ти ме попита — прибавя Хефестион. — Да млъкна ли?

До рамото ми е един от стълбовете на шатрата. Здраво го стисвам, за да спра треперенето на ръката си.

— Не е от умора, нито от носталгия по родината — пояснява моят другар. — А от самата война. От онова, което представлява. — Вдига поглед към мене. — Сега се разгневяваш. Обажда се даймонът ти.

— Не.

Ала е вярно.