Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 186

Смях от всички страни.

— Смяташ, че не мога ли?

— Не можеш да се откажеш от победите и голямото си име, не можеш и да зарежеш другарите си, които обичаш и които те обичат и зависят от тебе. Кой е господар на тази империя? Ти ли управляваш нея, или тя — теб?

Пак смях.

— Знаеш, че търпя тези думи само от тебе, Теламоне. На никой друг няма да му се размине!

— Но ти трябва да си способен да станеш и да си тръгнеш, скъпи приятелю — без да се засмее, отвръща аркадецът. — Не е достатъчно да си войник. Войнишкият кодекс не дава всички отговори. Знам го. Преживявал съм го в много животи. Омръзнало ми е. Готов съм да се отърся от него като от износено наметало.

Присъстващите му отправят добродушни закачки.

— Не ни оставяй! — извиква Птолемей. И други се присъединяват с просташки подмятания.

Теламон ме гледа в очите.

— Като малък те наставлявах да надмогваш страха и гнева, Александре. Ти се учеше охотно. Преодоляваше трудностите, глада, студа и умората. Ала не се научи да подчиняваш победите си. Те са ти господари. Ти си техен роб.

Обзема ме ярост. Теламон го вижда. И продължава.

— Думите на йогата, че е покорил „потребността от покоряване на света“ са тъкмо на място. Мъдрецът иска да каже, че е надвил своя даймон. Понеже какво е даймонът, ако не онази воля за господство, която е свойствена не само на всички хора, а и на зверовете и даже растенията, и в основата си е същността на всеки агресивен живот?

Все едно ме е ударил.

— Даймонът е безчовечен — казва Теламон. — Идеята за граници му е чужда. Ако не бъде овладян, той поглъща всичко, включително себе си. Зъл ли е? Зъл ли е жълъдът, който се стреми да стане дъб? Зла ли е новородената рибка, която се стреми към морето? Волята за надмощие в природата се овладява от ограничените възможности на животното. Този инстинкт е необуздан единствено в човека и единствено в оня човек като тебе, приятелю… — той загрижено ме поглежда, — чиито дарби и величие не се поддават на никакво чуждо управление. Известни са ни много самоубийства, чиято причина е следната: човек трябва да отнеме живота си, за да погуби своя даймон.

Угаснало е всякакво веселие. Моите другари са напрегнати в очакване гневът ми да изригне. Напротив, аз приветствам Теламоновите думи. Искам да чуя още, понеже денонощно се боря c въпросите, които повдига. Наставникът ми го прочита на лицето ми.

— Макар да ме задяваш, задето се стремя някой ден да стана човек на мъдростта, Александре, самият ти споделяш тази амбиция, при това още от малък. Тъкмо това те привлече към мен като дете, когато ме следваше из казармения двор и вървеше по петите ми като сянка.

Думите му са посрещнати със смях и всеобщо облекчение. Теламон сериозно продължава:

— После, твърдя, че тъкмо с това си качество превъзхождаш баща си. Не като командир, обърни внимание, въпреки че си по-голям пълководец. Не с войнишка смелост, въпреки че си по-храбър. Ти си по-велик от баща си не по тези причини, а заради моралната си цел, понеже искаш да станеш човек на мъдростта, додето Филип се задоволяваше да се бие и да ебе. Твоите страдания също са по-големи от неговите, защото се измъчваш, ако не постигнеш онова, на което знаеш, че си способен. Баща ти го разбираше. Той виждаше, че го превъзхождаш, макар ти още да беше дете. Затова едновременно те обичаше и се страхуваше от теб, Александре. И затова те привличат тези индийски мъдреци, също като нас с Хефестион, и долавяш в техните усилия белега, ако не същината, на собствените си стремления.