Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 181

Същата нощ взимам решение. Ще прекратя тази Касапска война преди да е погубила всички ни и ще прегрупирам войската за навлизане в Индия.

Войната ни трябва да е добра.

Войната ни трябва да е достойна.

Книга IX

Любов към врага

33

Голите мъдреци

Мусонно наводнение за втори път помете лагера. Шатрите са отнесени с всичко вътре, улиците са затлачени. Лагерът е разположен на възвишение и бързо се отводнява, ала психическото състояние на хората остава отвратително и дори не можем да провеждаме учения, а трябва да посвещаваме всеки час на поправка на снаряжението и възстановяване на войската. Индийската жега е все така парализираща. Ходилата на мъжете загниват от влагата, копитата на конете се подуват и стават крехки. Дъждът е топъл като пикня, но не може да стоиш под него, изсипва се в невъобразими количества. Понасят го само говедата и слоновете — издържат го с търпението на Изтока.

На речния бряг има две села, Оксила и Адаспила. Те са се слели с града, какъвто е нашият лагер, заедно с техните жени, деца и дойни крави, които съответно перат армията и я снабдяват с извара и сирене.

В нашата територия са се влели и гимнософистите, индийските „голи мъдреци“. Виждаш ги призори да се спускат до реката, дето се къпят и пеят. На смрачаване пак идват и пускат по течението мънички лампи от дървесен лист, масло и фитил. Гледката е извънредно пленителна. Десетки такива хора обитават лагера („пъплят“, както казва Кратер). Те са на всякаква възраст, от млади до престарели, почернели от слънцето и слаби като стръкове трева. Бях се опасявал, че хората ни ще се държат надменно с тях и ще ги изритват от обществените места, както правеха с жителите на Вавилон, ала се случва тъкмо обратното — нашите македонци възприемат тези „садху“ като патриарси и мъдреците отвръщат на тяхната привързаност, като се отнасят към грубите ни войници с благосклонно и развеселено търпение.

Днес с офицерите ми вечеряме на тераса от тиково дърво над реката. Разговаря се за нещо, случило се по-рано същия ден. Свитата ми пресичаше онази част от лагера, която граничи със село Оксила. Един от пажовете ми, умен момък, казваше се Агатон, крачеше напред, за да разчиства пътя. Натъкнал се на група печащи се на слънце гимнософисти. Те отказали да се отдръпнат, за да премина аз. Избухнала караница между момчето и неколцина търговци, които защитавали гимнософистите. Събрала се тълпа. Додето стигна на мястото, произшествието вече беше в пълен ход. Същината на спора се състоеше в следното: кой е по-достоен да има право на преминаване, Александър или гимнософистите? Когато спрях коня си, Агатон разпалено се препираше с най-стария от мъдреците. Момъкът ме посочи и заяви: