Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 180

Мъжът, когото хвали, е Хефестион.

Заобикаляме почернелия пръстен от коли. Жертвите в такъв пожар не са загинали от изгаряне, а от задушаване — огненият ад е изсмукал въздуха от гърдите им. Додето пламъците погълнат телата им, те вече са били мъртви. Това обаче не прави по-малко ужасяващ вида на бебета, почернели като въглен, и на майки, превърнати в скелети от пепел.

Приближавам се до кръга около Хефестион. Също като Кратер, той още не ме е видял. Ала аз го виждам. На лицето му се е изписало толкова злочесто изражение, че бих дал всичко, за да не го зърна такъв.

Хефестион ме забелязва и се овладява. Не казва нищо за клането, ни тази вечер, ни следващата. Но след два дни в лагера на връщане към Мараканда двамата с Кратер жестоко се сблъскват.

Откак войската е напуснала Македония, никой не е отдавал на войната ни други, освен най-възвишени цели. Сега Хефестион ги отхвърля и обявява каузата ни за порочна и нечестива.

Кратер веднага отговаря гневно.

— На война няма добро и зло, Хефестионе, а само победител и победен. И тъкмо защото не ти стиска да признаеш тая истина, ти не си войник и никога няма да бъдеш — заявява той.

— Ако да си войник означава да съм като тебе, тогава предпочитам да съм каквото и да е друго.

Заповядвам им да престанат. Но съперничеството между тях се натрупва от повече от десетилетие. Нито един от двамата не може повече да търпи.

— На война всичко е позволено, щом е в служба на победата — твърди Кратер.

— Всичко ли? Даже избиването на жени и деца ли?

— Врагът сам си докарва такова възмездие… — отвръща Кратер.

— Колко удобно за теб!

— … сам си докарва такова възмездие, казвам, като не се покорява на волята ни и не желае да се подчини на разума. Такива кланета се извършват от ръката на врага, не от нашата.

Хефестион само се усмихва, устните му се изкривяват в отчаяна гримаса.

— Не, приятелю — след малко казва той, като не се обръща към Кратер, а към мене и всички присъстващи, включително към самия себе си. — Тъкмо нашите ръце забиват меча в гърдите им. Опетнени с невинната им кръв, нашите ръце никога няма да могат да се изчистят.

Стигаме в Мараканда на деветия ден. Погребвам трупа на Клит с малкото подобие на почести, което успявам да постигна. Това е най-лошият момент от войната, и за мене, и за армията.

Макар и по-мъчително от всякога, отчуждаването ми от Хефестион поне се е развило до такова състояние, в което двамата сме способни да разговаряме напълно откровено. Когато, отново останал насаме с мене, той обявява войната за „омразна“, аз цитирам великия атинянин Перикъл, който, говорейки за империята на своя град, твърди, че

… нейното придобиване се смята за несправедливо, но нейното изоставяне е опасно

— О, тогава признаваш, че е възможно тази Касапска война — и ние, които я водим — да сме порочни и несправедливи! — отвръща моят другар.

Усмихвам се на хитроумния му отговор.

— Ако сме порочни, приятелю, тогава самият всемогъщ Зевс е причина за нашата греховност. Понеже той и никой друг е заложил потребността от завоевание в сърцата ни. Не само в моето и твоето, а във всеки човек от тази армия и във всички армии по света. — Посочвам бронзовата статуя на Зевс Хетайрейос върху писмената ми маса. — Не защитавай каузата си пред мене, Хефестионе, а пред него.