Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 183

Дали има разногласия ли? Сега македонците съставляват само две пети от войската. Те остро негодуват срещу азиатските части, които включих, особено срещу персите, които дори не можели, изтъкват македонците, да произнесат моето име. За тях съм Искандер. Моите сънародници са бесни, че това ми доставя удоволствие, и колкото по-възрастен е човекът, толкова повече се ожесточава. В момента в родните им провинции се обучават на бой със сариси дванайсет хиляди младежи от Египет и четирийсет хиляди перси и въпреки че никога не престават да се оплакват от надницата и чиновете си, македонците не могат да понесат мисълта, че ще ги изместят чужденци.

Сега стигам до Бунтовниците. Тяхната позиция при прегледа е като съединение между Царската пехота и отряда от фалангата на Пердика. Изглеждат страховити, признавам. Жалко, че трябва да ги навра там, между подразделения с безупречна вярност, за да ги укротявам с желязо, щом не мога с добро.

За да въодушевя войската, съм сформирал нови части с нови имена и символи. Най-прославени са Сребърните щитове. Това подразделение отначало се състоеше само от агемата на Царската пехота. Скоро включих в него и трите пехотни полка и впоследствие още повече го допълних с ветерани от фалангата, които са се отличили във войната срещу Спитамен. Нитовете на щитовете и нагръдниците им са от истинско сребро, тежащо колкото шестмесечна надница, макар да не са верни слуховете, че мъжете режат парченца и плащат с тях като с пари.

Нови части. Местни офицери. Това са триковете, които трябва да измисля командирът, за да „храни чудовището“, ненаситния глад на армията за награди, почести и новости. Ала дори и това не стига. Сега, на вечерната тераса след прегледа, офицерите ми се дърлят за измамното форсиране на реката и престореното товарене на кораби, които настоявам да правим всяка нощ, за да изтощаваме часовите на Пор с повтарящите се лъжливи тревоги. От Атина е дошъл известният актьор Тесал. Той е запленен от живота в армията. Било точно като театъра!

— Както ти прилагаш финтове, за да попречиш на врага да схване истинските ти намерения, Александре, тъй действа и драматургът. Той почва пиесата си, като прави голям въпрос от, да речем, някаква криза в живота на царя, и с такива ефекти ни подлъгва да повярваме, че историята е за амбиции, например за чест или алчност. Едва в кулминацията разбираме, че всичко е фалшива фасада и истинската тема на пиесата е, че съдбата на човека се определя от самия него. И когато го осъзнаем в самия край, емоционално това е равносилно на някоя от твоите прочути конни атаки. Драматургът може да е населил пиесата си с оракули и поличби, чудеса и божествени намеси, и въпреки това ние в публиката накрая виждаме, че единствено решенията на героя го правят такъв, какъвто е, и водят до неговата гибел. Това е трагедията. Понеже кой от нас е способен да се издигне над своята същност? Трагедията е възпирането на човека от собствената му природа. Той е сляп за нея. Не може да я надмогне. Ако можеше, нямаше да е трагедия. И въздействието на трагедията идва от нашето осъзнаване, независимо дали сме прости хора или царе, че в живота наистина е така. Ние подготвяме гибелта си със собствените си ръце. Всички, освен навярно тия гимнософисти, които явно първо се стремят към гибелта, само за да процъфтят в нея!