Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 176

В Афганистан също бях принуден да създам Отряда на бунтовниците. Както вече казах, това бяха главно ветерани от старата гвардия, добри мъже, мнозина двайсет години по-възрастни от мене, които оставаха верни на Парменион и яростно негодуваха срещу смъртната присъда, която му издадох. Тези хора бяха пръснати из всички части в армията, сееха заразата на недоволството. Аз ги изолирах в една рота, за да ги държа под око. Ала това беше само временно решение.

С тях трябва да се направи нещо окончателно.

Сега новите хора съставляват мнозинството от войската ми. Това са млади командири, мои набори, на по трийсет или по-малко години, които са спечелили славата си в моята армия и дължат кариерата си на мене. Но Афганистан поставя на изпитание верността и на тази група. Партизанската война направи моите капитани независими и това почна да им харесва. Военачалниците ми са окуражени от самостоятелното командване и битките из тези затънтени краища им втръсват. Те изгарят от нетърпение да идат в блестящия център на империята, във Вавилон или Египет, където са парите, славата и властта. Нещо повече, поради административната самостоятелност войниците изпитват преданост към своите дивизионни командири, от които зависи тяхното издигане, вместо към мене — и сега те се смятат за хора на Кен или Пердика, а не на Александър. Всяка победа, която постигнат тези подразделения, разпалва гордостта им от тяхната част, а не от цялата армия. И всяка проява на варварство ги прави още по-големи варвари.

Осъзнавам данъка, който взима от войската тази Касапска война, и затова я повеждам още по-енергично с надеждата да покоря страната и да продължа нататък. Ала едната година става две, а двете — три. Нашите части са обезлюдили цели райони. Области, триж по-големи от Македония, са се превърнали в пустош, обитавана само от псета и птици. Из писмо до майка ми, пратено от Мараканда:

В такава война моят даймон е в стихията си. Но не и аз. Геният ми не страда от скрупули при изтребването на селата и обезлюдяваното на провинциите. За мене това е лишено от благородство. Граничи с престъпление. Ужасявам се от извършването му.

В Афганистан моят даймон почва да ми говори. Намесва се в отговор на вълчите воини, срещу които се сражаваме. Подобно на тях, той не знае милост. Подобно на тях, не се бои от смъртта. Ти ме попита, Итане, дали е правилно даймонът да се отъждествява с душата. Не е. Даймонът и азът са подчинени на душата, но ако надделее над аза, даймонът може да унищожи душата. Тогава човек се превръща в чудовище.