Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 175

Водихме тази шантава война близо три години. За да действаме в такава обстановка, трябваше да обърнем наопаки всичките си представи. Докато в традиционното военно дело е аксиома да отделяш от главните сили част, по-слаба от тях, сблъсъците с племената изискваха тъкмо обратното. Разделих армията на половин и четвъртина подразделения, всяко от тях самостоятелно, със собствена тежка и лека пехота, конница, стрелци, копиехвъргачи, инженери и обсадни машини. Провеждахме „чистки“. Две-три колони влизаха в дадена провинция по отделни маршрути. Бързи вестоносци поддържаха връзка между частите. Всички командири бяха инструктирани при удар срещу врага да го изтласкват към фланговата сила. Приклещването му по този начин беше единствената ни възможност да го въвлечем в пряка битка и даже тогава Сивия вълк най-често ни се изплъзваше.

Средството за борба с партизаните е клането. Човек трябва да научи това изкуство, ако иска да надвие. То обаче има един недостатък. Тази война е лишена от благородство. Теламон я наричаше Касапската война, каквато си и беше. Мнозина наши хора не можаха да го приемат. Позволих им да излязат в оставка или да бъдат освободени с почести, като им отпуснах двойни, че и тройни възнаграждения и дадох да се разбере, че в тяхната изтънченост няма нищо позорно, както се изрази Кратер. Постъпиха други мъже, на които им стискаше за такава работа.

Срещу партизани не може да се воюва с обикновена армия, нито с обикновени хора.

В тази нова война се отличиха определени пълководци. Един от тях беше Кратер, друг — Кен. Те двамата и Пердика винаги са били моите най-корави и находчиви командири, този поход без правила беше тъкмо като за тях. С моята част постепенно почнах все повече да действам заедно с Кратер и Кен, тях можех да пратя в планината, без да се боя, че ще им устроят засада и ще ги насекат на парчета. Птолемей и Пердика също се оказаха годни за вълча война и първият се прояви като майстор на обсади, а вторият — като храбър предводител на лека конница и пешаци.

Единственият командир, който се провали, беше Хефестион. Той не беше способен да убива жени и деца. Затова го уважавах. Ала не можех да го пратя срещу толкова страховит враг като Сивия вълк, за хората му имаше прекалено голям риск. Затова го взех в щаба си. Направих го своя дясна ръка, заместник-командир на експедиционните сили. Другите пълководци се разгневиха. Самият Хефестион прие повишението като милостиня. Вместо да изпитва удовлетворение, той се чувстваше унизен и неговите съперници, години наред завиждали на привилегированото му положение, сега се опитваха — скришом, ако не открито — да осигурят собственото си издигане, като предизвикат неговото падане. Колкото повече подкрепях Хефестион или се намесвах на негова страна, толкова повече негодуваше срещу мене той. В резултат се отчуждих от човека, от когото се нуждаех и на когото разчитах най-много.

В Афганистан се стигна до разрив между новите хора и старата гвардия. Вече ги нямаше онези ветерани от командирите, които бяха почнали кариерата си при баща ми: Антипатър и Антигон Едноокия — на гарнизонна служба, Парменион — убит, Филота — екзекутиран, Никанор, Мелеагър, Аминта и още десетки — паднали в бой, починали или в оставка. Продължаваше да служи единствено Клит Черния. Когато му съобщих, че възнамерявам да го назнача за наместник на Бактрия, той дори не щеше да ми стисне ръката, толкова се разгневи, понеже смяташе, че го осъждам на изгнание, назначение, както се изрази самият Клит, в „гъза на познатия свят“.