Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 161

— И все пак ние победихме тук. — При Граник. — И тук, и тук, и тук. — Продължавам надолу по крайбрежието покрай Милет и Халикарнас до Иса. — Тук бяхте готови да се върнете. — Тир и Газа. — Щяхте да се задоволите да останете тук. — Египет. — Тук ме съветвахте да не продължавам нататък. — Сирия. — Лъжа ли? Кажете! Да излезе напред онзи, който смее да ме обори!

Всички са затаили дъх. Никой не помръдва.

Изтиквам Клит от мозаечното изображение на Вавилон.

— Сега сме тук, отвъд най-дръзките си мечти, и се готвим да продължим още по-нататък. До тук… — Суза. — И тук. — Персепол. — И тук. — Екбатана. — Това ли е вашата цел, войници — щом твърдите, че сте такива? И ми отговорете: кой ще ви води?

Спирам.

— Назовете го! Назовете вашия човек и аз ще му отстъпя мястото си. Нека този нов военачалник ръководи делата ви, щом смятате за недостойно моето мнение.

Свирепият ми поглед твърдо обхожда кръга. И се плъзга по смирени физиономии. Никой не иска да срещне очите ми.

— Тогава ще ме слушате ли? Да се наричам ли ваш цар? Понеже спокойно може вече да узнаете — не би могло да има по-подходящ момент да ви го кажа, — че нямам намерение да спра тук, по средата на този под.

Прекосявам Персия и Мидия. Продължавам към Партия, Бактрия, Ария. Към високото Иранско плато и царствата на Афганистан.

— Ще завладеете ли тези земи с мене, братя? Или, преситени от богатства, ще се откажете преди края и ще се отдадете на разврат и чревоугодничество?

Шепот „Не!“ и „Никога!“.

Смекчавам тона. Човек не може до безкрай да се кара на добри мъже.

— Знам, че прекалено ненадейно ви отрупах с новости, приятели. Изпитвах вашата издръжливост. Затова ще ви помоля, в името на всичко хубаво, което са ви донесли досега моите замисли. Проявете търпение. Доверете ми се, както сте го правили винаги. Защото когато прекосим Персия и навлезем в земи, в които не е стъпвал гръцки крак…

Прекрачвам афганистанските царства към Хиндукуш и Индия.

— … ще имаме нужда от всички добри мъже, които успеем да намерим. И подгответе ума си за още по-нататък, приятели. Понеже от тези земи, които покоряваме, ще събера още чужди войски и те ще се бият рамо до рамо с мен и вас. Тъй трябва да стане. Как инак бихме могли да го постигнем?

За пръв път усещам, че хората се обръщат към мене. Разбират или поне почват да разбират. А онези, които не разбират, се доверяват на моята далновидност и призвание.

— Смятате ли, приятели, че можем да съборим световния ред, без да променим самите себе си? Светът е нов и ние ще го подновим още повече. Кой ще ме последва? Кой ми вярва? Нека онзи, който ме обича, стисне сега ръката ми и ми се закълне във вярност. Понеже такива мечти като моите не са за страхливите и малодушните.

Продължавам към Индия и нататък и стигам в сумрачното дъно на залата, дето едва достигат лъчите на лампите: до брега на Океана и Края на света.

— Закълнете се сега, братя, и дръжте на клетвата си завинаги. Ако сте с мен, с мен сте докрай.

Залата отговаря като един.

— Александър! — викат моите офицери. И пак: — Александър! Александър!