Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 160

— Варварите ли ще имат предимство пред нас, Александре? Кълна се в черния дъх на ада, няма да търпя тия контета с гащи да влизат при тебе, додето аз вися отвън!

Приближавам се и му протягам ръка.

— Клит, приятелю. Тази твоя дясна ръка ми спаси живота при река Граник. Как бих могъл да го забравя?

Той избягва прегръдката ми и стрелва с поглед другите в търсене на подкрепа. Явно мнозина биха му я дали, ако не се боят от мене.

— Това е Изтокът, Александре. Тук хората са роби и винаги са били роби. Искаш да ги разбереш ли? И най-тъпият старшина може да ти го обясни. Това място е корумпирано! Всеки краде от своя подчинен и плаща на началника си. Богатството се лее нагоре към царя и всяка шепа загребва от течащата покрай нея река. Тъй стават нещата. Няма да ги промениш. Зевсе, предпочитам да съм псе, отколкото някой от тия роби и селяци. А додето се опитваш да превърнеш тия блюдолизци в свободни хора и прекарваш дните си уединен със своите багреноробни слуги, ти пренебрегваш ония, които те обичат и са проливали кръвта си до тебе. Ние сме войници, Александре, а не придворни. Да си останем войници!

Не му се сърдя. Не съм обзет от ярост. И все пак в този момент усещам най-голямата опасност за армията след потеглянето й от Европа. Озъртам се към Хефестион. И той я долавя, както и стоящите до него Кратер и Теламон.

— Войници, а? — Напомням на своите офицери: — По пътя за Гавгамела хората ви ги тресеше такъв страх и до такава степен си бяха загубили ума от паника, че се тълпяха около мене като деца в мрака. Сега обаче, когато са се сдобили с победата, те — и вие — ставате нахални. — Отново се обръщам към своя обвинител, застанал на онова място от мозайката, което означава Вавилон. — Ти ли си завладял този град, Клите, или те е завладял той?

Клит засрамено пристъпва от крак на крак. Знае, че аз знам, както и цялата армия, за връзката му с една куртизанка от двореца и за състоянието, което е пропилял за броени дни, омагьосан от нея.

— Ще ти кажа какво мисля, безочливи ми приятелю. Мисля, че разпуснатостта и развратът са ви взели ума. Да, вашия. На всичките! Понеже вие, които твърдите, че сте войници, сте забравили основите на нашето призвание. Подчинение и уважение! Аз ваш цар ли съм? Ще ми се подчинявате ли? Или неочакваното богатство — което получихте от моята ръка — ви е направило нагли и недисциплинирани? Съмнявате ли се в моята далновидност, братя? Изгубил ли съм вашето доверие?

В залата се е възцарила гробовна тишина. Стъпките ми отекват, додето крача към източния край на мозайката: Гърция и Македония.

— Когато тръгвахме от родината преди няма и четири години, колцина от вас са мечтали да завладеем поне земите дотук?

Отивам при Хелеспонта, посочвам Троя и Северна Егея.