Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 163

— От какво се оплакваш, персиецо? — пита той Тигран. — Вие спечелихте войната, не ние!

Никога не съм виждал Парменион толкова пиян, ни толкова развълнуван от скръб. Залата, а тя е грамадна, се смълчава. Парменион се обръща към мене.

— Да, ние изгубихме! — заявява той. — Сразихме тия перси на бойното поле, ала те ни надхитриха в двореца. Само виж какво носим и ядем, свитите, които ни прислужват! Ти не си победил Дарий, Александре, а си се превърнал в него. А що се отнася до тия твои наставници, тия жени паяци, дето сам ги доведох — какъв глупак съм!

Гласове се опитват да го надвикат, уплашени от гнева ми.

— Сега ще ми кажеш, че баща ми никога е нямало да се държи по този начин — подкачам го аз.

— Нямаше, разбира се.

— Аз не съм баща ми!

— Да, ясно го виждаме — отговаря Парменион.

В друг момент такава наглост щеше да накара ръката ми да потърси меч. Тази вечер обаче изпитвам единствено отчаяние.

Хефестион ме защитава.

— Александър не е Филип, наистина — потвърждава той. — Защото Филип никога не се е изправял срещу предизвикателства от такъв мащаб, даже не е сънувал за тяхното съществуване! Ако ни предвождаше Филип, още щяхме да сме в Египет и да сме се отдали на пиянство и разврат…

— А сега на какво сме се отдали? — прекъсва го Парменион.

— … вместо да се стремим да превърнем света в нещо дръзко и ново!

Парменион се изсмива в лицето на Хефестион. Старият пълководец е над седемдесетгодишен. Той вече е жертвал във войната един от синовете си, Хектор, и ще изгуби втори, Никанор, преди да са изтекли два месеца. Тялото му носи двайсет почетни рани. Помни ме като бебе и баща ми — като другар от младостта си, с когото са мечтали… За какво? Не за това, определено.

Той се обръща към Хефестион.

— Не мога да спя в това легло — в леглото на достъп до моята личност, иска да каже Парменион, — додето ти си в него.

Моят приятел гневно се изправя.

— Какво значи това, кучи сине?

Филота скача да защити баща си. Толкова е пиян, че за малко не се просва по очи. Телохранителите начело с Къдравелкото го хващат и го изправят.

— Приятели! Това да не е сборище на философи?

Смях разведрява обстановката. Втурват се пажове, всеки при конкретен човек, и носят разхлаждащи кърпи и разредено вино. Когато врявата стихва, Хефестион става. Никога не съм бил по-горд с него, отколкото в този момент, като го виждам да отвръща с търпение на обидата и с великодушие на злобата.

— Братя, когато заедно са се устремили в трудности към велико постижение, мъжете доброволно потискат личната си суета, додето въпросът се реши — казва той. — Ала когато целта бъде постигната, всеки иска своя дял от печалбата. Сега е най-опасният момент за нас. Изведнъж всички сме господари и големци. Всеки смята своя принос за по-голям от този на другарите си и се сърди, като вижда, че те обират лаврите, които според него по право му принадлежат. Какво се е случило с нас, приятели? Зевсе, когато проливахме кръвта си и умирахме на бойното поле, какво не бихме дали да пируваме на възглавници с хубавите неща на земята, наредени пред нас? Сега сме здрави, читави и богати, и все пак се дърлим като селски котараци!