Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 152

— Да, обаче ще отнемеш земята, която обработвам, от персийския господар, който в момента е неин владелец и я управлява отдалече, и ще я дадеш на някой от своите капитани или полковници, който ще я управлява отдалече по същия начин. С какво променя това моята участ? Аз пак съм роб на същия земеделски посредник в града, под чиято пета се трудя цял живот, който вече ще работи за друг далечен господар. — Питам точно колко е беден. Той отмята на пръсти. — От всеки двайсет крини давам осем на царя, четири на посредника за лична употреба, инак ще ми вземе земята, и задържам осем за себе си, от които дарявам две на боговете, две на жреците, две на семейството на жена ми и последните две пека на хляб, ако имам късмет.

Питам селянина какво би променил, ако има възможност.

— Дай ми тая земя и ми позволи да задържам реколтата — отвръща той. — И прати посредника от града да работи при мен. Ще го накарам да се поизпоти онова тлъсто копеле!

Предлагам да назнача селянина за свой земеделски пълномощник или, ако не приеме този пост, да извадя от хазната такова богатство, та никога повече да не му се налага да работи.

— Моля те, недей! — с искрен ужас възразява старецът. — Не ми давай нищо, господарю, понеже съседите ще ми строшат черепа, ако надушат и половин пара, а каквото остане, жена ми и нейните роднини ще го измъкнат с бой, додето ми вземат всичко до шушка.

— Тогава какво да ти оставя, приятелю?

— Моята немотия. — И се засмива.

С Хефестион сериозно се заемаме да изучим системата.

— Такава земя не може да изхранва малки стопанства и свободни чифликчии като в Македония — отбелязва моят другар. — Всичко зависи от напояването, но за изгребването на каналите и тяхната поддръжка — тъй като се затлачват и обрастват с тръстика страшно бързо — е нужен масов труд. Принудителен труд. Земята е плодородна колкото за жито и ечемик, толкова и за тирания — заключава Хефестион.

Установявам се в двореца и почвам да изслушвам прошения. Веднага става ясно, че властта не е в ръцете на царя, а на онези, които контролират достъпа до него. Корупцията процъфтява в неимоверни размери, не само на моя праг, но и по всички пътища и улици, които водят до него. Мазей ми става наставник, наред с Боан, умния млад капитан, и двама евнуси, Фарнак и Адрамат.

Съветниците евнуси, скоро разбира човек, са най-богатите хора в царството, а и най-могъщите. Те не само управляват ежедневните дела на страната (тяхното законно задължение), но и представляват секретна организация със свои капитани, консули и строги закони за пазене на тайна като всяко друго предприятие в света на организираната престъпност. Адрамат е пръв министър на Дарий във Вавилон. След него, научавам аз, се нареждали четирима помощник-министри, които ръководели мрежа от няколко хиляди други — бирници, магистрати, чиновници и писари. Всички те били в съюз помежду си, обясняват ми моите наставници, и били покварени до дъното на душата си. Най-важни в тази престъпна организация били тъй наречените „багоми“ — „войници“, тоест управители, назначени от големците да управляват имотите им. В техни ръце била истинската власт в страната. Те служели на царя и ръководели кръгове зад неговия гръб. Богатството на евнусите не се свеждало до пари (защото им било забранено да притежават каквото и да е друго, освен лични вещи), а до „аркама“ — „влияние“. Което, естествено, е равносилно на пари. Пред тях превивали коляно велики пълководци, могъщи капитани се кланяли в нозете им. Евнусите можели да изхвърлят всекиго от земята му, да му отнемат жената и децата, да го лишат от богатство, свобода, живот. В тяхна власт било да съсипят даже синовете и братята на царя.