Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 122

При нас спира Клит Черния, ухилен на Теламоновия мрачен вид.

— Каква невероятна измислица разказва днес тоя философ? — пита той.

Засмивам се.

— Предрича ни победа.

— Само идиот може да каже такова нещо! — И Клит издюдюква и препуска нататък.

Колоната продължава пътя си. Небето пред и зад нас чернее от пожари, запалени от врага. Стелят се сажди и пепел. Планината на изток се е скрила в дима. В този призрачен здрач се разнасят звуци. Чуваме тропот на невидими коне, нечовешки гласове. Даже земята те кара да подскачаш. Стъпките на хората пробиват кората и разнасят облаци варовик. Той прониква в носа и косата ти, лицето ти е покрито с него, устните ти се напукват. Конските копита вдигат тежък сивкав прах, който стига чак до кръста. Колоната гази в него. Сетне, след пладне на втория ден — звукът, от който се ужасяват всички командири.

Паника.

Нещо подплашва войската. Никой не знае какво. Възцарява се ужас. Хора се отделят от другарите си, сами или по двама, вадят оръжията си. След малко мъжете ще почнат да се колят едни други от страх.

— Колона, стой!

Минава цяла вечност, додето войниците спрат.

— Хвърли оръжието — заповядвам аз. Пак безкрайност, додето командата бъде предадена по километричната върволица. Накрая и сетният човек оставя оръжието си в нозете си.

Армията се съвзема.

Тази нощ лагеруваме в гола равнина. Вечерта от планините се спуска мъгла. Зрението ни играе номера. Сажди и пепел скриват небето. После, по втора стража — нова паника.

Светлини в небето погрешно са взети за вражеските огньове. Изглеждат истински — безброй хиляди. Заблуждавам се дори аз. Минават часове, додето лагерът се успокои.

Боговете пращат вятър. Небето се разчиства. А после идва прашна буря. Лагерът потъва в хаос. През целия следващ ден вървим във вихрушката, увити до очите. Пясък като пемза жули всяка повърхност и заема всяко празно пространство. За пръв път чувам от хората си жалбата, която ме измъчва до ден днешен: стигнахме прекалено далече, спечелихме прекалено много, небето се обърна срещу нас, уплашени сме, искаме да си вървим у дома.

Пак нощ. Прашната буря отминава също толкова внезапно, колкото се е развихрила. Съгледвачи съобщават за истински персийски огньове. На един ден път. Прегрупирам колоната в строй за атака. Сега фронтът ни е широк осемстотин метра. Поставям конница на всеки ъгъл.

Пладне на четвъртия ден. Равнината Гавгамела е на няколко километра, зад ред ниски хълмове. Там ли ще е? Това ли ще е мястото, което ще даде името си на нашата съдба?

Излизам напред, взимам със себе си Клит Черния и Царския ескадрон, аполонийците на Главкий (той смени Сократ Червенобрадия, който се възстановява от сепсис в Дамаск) и пеонския ескадрон разузнавачи на Аристон. Персийските конни разузнавачи отстъпват пред нас. Тигър е отдясно — тук е по-широк, вижда се в отсрещния край на прашната низина. Стадо газели се скрива в едно дере. Изкачваме хълмовете. На хребета трима наши войници дават знак „Противник“ и сочат с копията си на югоизток.