Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 116

Ала страхът следва колоната. Същата вечер в лагера ставаме свидетели на страховито оръжие, каквото нашите войници никога не са виждали.

Във всяка армия има предприемчиви мъже, които са способни да изкарат съкровище и от купчина тор. Двама от нашите са старшини от фалангата, наричани от хората Кръпката и Прекръпката заради обичая им да забраняват на другарите си да изхвърлят каквото и да е. Тяхната находка този път е персийска сърпоносна колесница.

Очевидно местен разбойник отмъкнал бойната колесница по време на Дариевия поход преди година и половина. Кръпката и Прекръпката душили наоколо, научили за нейното съществуване и като обявили награда сред местните, подлъгали престъпника да я докара.

Колесницата предизвиква истинска сензация. Нашите хора се стълпяват около нея.

— Зевсе, какво ще кажеш да се изправиш срещу тия железа…

— Предпочитам да се обръсна с тях.

— Погледнете! Ще се тътриш на колене, след като това нещо мине през тебе.

От двете оси на колесницата стърчат зловещи остриета, други са монтирани отпред. Разбойникът твърди, че когато преди година и половина напредвал срещу нас, Дарий имал сто такива „резачки“, но ги оставил тук, от тази страна на планината, понеже смятал, че теренът в Киликия е прекалено пресечен, за да могат да се използват. Ето защо не сме ги видели при Иса. Нашите хора се събират около колесницата, представят си хаоса, който биха всели петдесет такива колесници, хвърлени в галоп срещу сгъстен строй. Кръпката дава израз на господстващото мнение:

— Не е зле да имаме няколкостотин от тия гадини на наша страна!

Друга донесена от местните чудатост са „гарвановите крака“, които Дарий възнамерявал да пръсне по бойното поле на онази предишна битка срещу нашата конница — и които несъмнено ще използва в предстоящата. Направени са от четири железни шипа, сглобени с обща ос. Както и да ги хвърлиш, единият шип винаги сочи нагоре.

С тридневен седемдесеткилометров преход от Дура На армията стига до Тапсак на Ефрат. Днес е вторият ден на хекатомбейон, разгарът на лятото. Димна пелена е надвиснала над равнината на отсрещния бряг, дето предните части на персийската конница опожаряват земята. Дарий, научаваме ние, продължавал да трупа все повече сили при Вавилон на седемстотин-осемстотин километра южно оттам. Войската му вече наброявала един милион и двеста хиляди.

Колкото и да е абсурдно като факт и неуправляемо в битка, такова множество не може да не насади ужас в гърдите на онези, които смятат, че трябва да се изправят насреща му. Прекосявам лагера пеш и се натъквам на нашия приятел Чувала, който е приклекнал в праха с десетина свои другари и чертае схеми с пръчка.

— Ти си бил и художник, а?

Той скицира линия от над един милион души. Колко широк ще е фронтът? Колко дълбок? Възможно ли е изобщо такова множество?

— Наистина ли ще излезем срещу толкова много хора, господарю?

— Че и повече, ако броиш курвите и момчетата за всичко.