Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 115

Вече се придвижваме на изток, навътре в империята. В поведението на хората настъпва промяна. Яздя до Теламон във фланга на колоната, когато я долавям.

— Усещаш ли?

Той потвърждава.

— Страх.

Всеки изминат километър отдалечава армията от територията, която сме превзели, от крайбрежните ни бази. Навлизаме във владенията на врага, в неговите твърдини. Мъжете неволно се озъртат през рамо към отдалечаващия се зад тях път, като си мислят за огромното разстояние до сигурното снабдяване и безопасността.

В Трипол на крайбрежието трябваше да пристигне петнайсетхилядно подкрепление. Жизненоважно ли е то за успеха ни? Не. Ала от лошия късмет, какъвто носи неговото отсъствие, първо в Дамаск, сетне в Хомс, а сега и в Алепо, по гърбовете в колоната лазят тръпки. Как да реагира командирът? Ето нещо, на което не те учат военните инструктори: изкуството да се противопоставяш на ирационалното, да разоръжаваш безпочвеното и неизвестното.

Ние сме военачалници и обсъждаме маршрутите и стратегиите си. Обаче забравяме, че и хората правят същото. Те не са глупави. Виждат, че теренът се променя, знаят в какво навлизат. В шатрите си и край готварските си огньове те предъвкват всяко ново разузнавателно сведение. Ние в командния пункт си имаме нашите източници, ефрейторите и редниците си имат своите. По цял ден разговарят с местните, които следват колоната, с простолюдието в градовете, през които минаваме, със съпътстващите ни курви и лавкаджии и естествено, едни с други. Дори състезателен кон не е способен да измине дължината на колоната по-бързо от най-новия слух или последното опасение.

Два прехода по-нататък, при Дура На, колоната се натъква на място, дето армията на Дарий е лагерувала преди година и половина на път за предстоящата битка при Иса. Навсякъде е пръснат войскови боклук, още се виждат пътеките, нужниците и огромното квадратно укрепление с вал, чиито палисадни стълбове и плетове местните хора и досега използват за огрев. По такива военни пътища човек често попада на лагери, останали от вече изчезнали армии. Гледам никога да не нощувам в тях. Носи нещастие. А в този случай не искам хората да се обезкуражават от това колко е малка нашата войска в сравнение с Дариевата (бихме заели едва една пета от пространството, използвано от вражеското множество).

Ала нашите хора го виждат. Как да не го видят? Усещам, че крачката им се променя. Шушукат си. Колко хиляди са били персите в този лагер? Колко хиляди повече ще са в следващия ни сблъсък? Препускам покрай колоната.

— Братя, ще вървите ли още осем километра додето спрем на лагер?

Нека се отдалечим от противниковото укрепление. Нека мъжете видят колко сигурна е нашата крачка, та да се хвалят, че армията ни вдига два лагера за преход, за който на меконогите перси им трябват три.