Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 103

— Ти не си дарбата си, Александре. Само я използваш.

— Дали?

Когато започвахме, казвам аз, ценях в приятелите си смелостта и мъдростта, духа, темперамента и дързостта. Сега искам единствено вярност.

— Накрая, чувал съм, човек не вярвал дори на себе си. Само на своята дарба. Само на даймона си.

В деня, в който стигна до такова състояние, ще съм се превърнал в чудовище.

— Даймонът не е същество, което може да бъде умилостивено — заявявам аз. — Той е природна сила. Да го наречеш „нечовешки“ е само наполовина вярно. Той е безчовечен. Сключваш сделка с него. Даймонът те надарява с всезнание. Ала ти се съюзяваш с вихъра и яхваш тигъра.

Привечер с Хефестион пак отиваме при изкопа на Диад. Върху камъка наистина е изваяно моето лице.

На другата заран свиквам съвета.

— Отказах се да отклонявам реката. Сглобете лодките, докарани от Инд. Ще нападнем по вода.

18

Военната плячка

С превземането на персийския лагер след Иса в ръцете ми попадна известна кореспонденция. Това бяха предложения до Дарий от различни градове-държави в Гърция, заговорничещи за моето сваляне. Сред пленниците действително имаше група пратеници от Спарта, Тива, Коринт, Елида и Атина, които се бяха намирали в лагера с мисии, представляващи измяна към мене.

Не съм новак в политиката. Не се смятам за роб на много илюзии. Всъщност почти всички аспекти на егейския поход, от лишаването на експедиционните сили от половината им македонски войници — осем отряда пехотинци, въоръжени със сариси, и пет ескадрона хетайри, оставени на гарнизонна служба в Гърция начело с Антипатър — до продължителното и скъпо неутрализиране на морското крайбрежие, личната ми снизходителност и любезност към Атина, опростяването на гръцките градове, които действаха срещу мен — та всичко това, казвам, беше единствено с оглед на притъпяването на опозицията в родината, на необходимостта да осигуря базата си откъм бунтове на гръцките държави, сами или в съюз с царя на Персия, и на недопускането на втори фронт в тила ми. Знаех, че гърците са против мене. Знаех, че презират моя народ. И все пак отчасти трябва да съм бил наивен, отчасти трябва да съм вярвал, че мога да направя така, та да ме заобичат, че с великите и благородни дела, които извършвах по подобие на нашите общи елински предци, мога да ги склоня да отворят сърцата си ако не за Македония, поне лично за мене.

Кръвта ми кипеше, като четях тези писма, чиито текстове, независимо дали бяха написани с мазното угодничество на ласкателя, подстрекателската злост на провокатора или неприкритата силова политика на първия министър, ясно се отличаваха с коварство и злоба. Четях за съзаклятия да бъда отровен, намушкан, убит с камъни, обесен, прободен с копия и стрели, запален, удавен, прегазен. Бяха се канили да ме задушат с килим, да ме удушат с гарота, да завържат камъни на краката ми и да ме хвърлят в морето, да ме убият по време на жертвоприношение, в съня ми, докато ходя по нужда. От списъка на епитетите, с които бях наричан, отбелязвам само „този звяр“ и „Зловредния“ (които, признавам, са доста уместни за коня ми) и прескачам онези, запазени за баща ми (разбираемо), сестра ми (загадка) и най-отвратителните, за майка ми.