Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 102

Стигаме на брега след провала с Пор. Още не съм изрекъл и дума. Моите военачалници искат веднага да се съберем на съвещание. Не. Държа да инспектирам работата по отклоняването на реката. Викат Диад, инженера, и той бързо идва при нас. Спускаме се в обекта с товарно съоръжение, закачено на въжета, достатъчно здрави, за да издържат вол. Самият изкоп е внушителен, трийсет метра дълбок и широк колкото малък град. В единия край, дето ще бъде отворен шлюзът, за да вкара реката в канала, са изправени две пясъчникови плочи, високи петнайсет метра. На скелето се трудят скулптори, ваят образ върху камъка.

— Чие е това лице? — питам аз.

Диад се засмива.

— На царя, разбира се.

— На кой цар?

— Ами че твоето, господарю.

Отново поглеждам.

— Това не е моето лице.

Инженерът пребледнява и поглежда Хефестион, сякаш го моли за помощ.

— Твоето е, господарю…

— Искаш да кажеш, че лъжа, така ли?

— Не, господарю.

— Това е лицето на баща ми. Каменарите дялат профила на Филип.

Инженерът стрелва с уплашен поглед друг от спътниците ми, този път Кратер.

— Кой ти каза да изваеш лицето на баща ми?

— Моля те! Погледни, господарю…

— Гледам.

— Филип носеше брада. Виж, това лице е гладко избръснато!

Лъже тоя мръсник. Удрям го по лицето. Той изписква като жена и пада като заклана свиня.

Кратер и Теламон ме хващат за ръката. От кулите и скелетата зяпат хиляди мъже.

Дланта на Хефестион се притиска към челото ми.

— Имаш треска. — После, високо, към всички: — Царят гори!

Птолемей помага на Диад да се изправи. Подемникът е спрял на дванайсет метра дълбочина в изкопа.

— Вдигнете ни! — нарежда Хефестион.

Горе ни посреща стена от вторачени лица.

— Царят е пил речна вода и се е разболял — високо казва Хефестион. После вика лекарите ми, отвеждат ме и ме скриват на сянка.

В шатрата приветствам възможността да се престоря на болен, напивам се до вцепеняване, после с облекчение заспивам. Хефестион не иска да си тръгне, отпраща пажовете и цялата нощ спи на стола. Когато се събуждам, мъка и угризения разкъсват сърцето ми. Първата ми мисъл е да обезщетя Диад със злато или почести за обидата, която съм му нанесъл. Хефестион ме спира — вече го бил направил.

Отиваме с гадателите за утринното жертвоприношение. Имам чувството, че в челото ми е забит клин. Нима съм загубил власт не само над армията, но и над самия себе си? Нима вече не съм способен да управлявам даже собственото си сърце? Изтичат минути, додето успея да проговоря.

— Спомняш ли си какво каза в навечерието на Херонея, Хефестионе?

— Че до края на битката ще сме други хора. По-възрастни, по-жестоки.

Дълго мълчание.

— Става по-лесно.

— Кое?

— Да правя каквото трябва.

— Глупости! Уморен си.

— Преди можех да се разграничавам от своя даймон. Сега е по-трудно. Понякога не мога да кажа къде свършва той и къде почвам аз.