Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 104

— Комплименти — подминава ги с лека ръка Кратер.

Птолемей ги нарича „подигравка на острицата с дъба“.

— Поне знаем кого да обесим — отбелязва Парменион.

Най-много ме вбесява това, че тези гърци, пред които буквално съм превивал коляно, за да си осигуря доброто им мнение, предпочитат съглашение с персийския варварин пред съюз с мене! Показвам писмата на Теламон, като знам, че той ще погледне на тях под собствения си ъгъл.

— От коя част от войнишкото снаряжение трябва да се избавя сега? — питам своя наемен наставник.

— От онази, която го приема като лична обида — отвръща Теламон.

Има право, разбира се.

— Изненадан ли си, че те мразят хора, които си лишил от свобода, Александре?

Засмивам се.

— Не знам защо те държа при себе си.

— А ако беше освободил тия гърци, щяха ли да те обичат?

Повторно се засмивам.

— Разбери го, ти си земетръсът, Александре. Ти си планински пожар.

— Но съм и човек.

— Не. Ти се отказа от този лукс, когато се изправи пред народа и прие да си негов господар. — Било ужасно да си цар, отбелязва Теламон. — Мислиш си, че няма да си като другите преди тебе. Но защо? Необходимостта не се променя. Имаш врагове. Трябва да правиш каквото е нужно. Откриваш, че действаш със същата жестокост, с каквато винаги са действали царете, и по същите жестоки причини. Не можеш едновременно да си философ и воин, както рече Парменион. Не можеш и да си човек и цар.

Питам Теламон как би постъпил той с пратениците изменници.

— Екзекутирай ги. Без да губиш и минута от съня си.

— А с гръцките държави?

— Отнасяй се любезно с тях, както преди. Но прати на Антипатър злато за още два полка.

Обаче се смилявам над пратениците. В крайна сметка те са смелчаци и родолюбци. Ала ги оставям при себе си, заложници на доброто поведение на своите сънародници.

Има ли нещо по-естествено от това да жадувам за доброто мнение на нашите хора? Всички искаме да бъдем обичани. Завоевателят може би дори го желае повече от другите, понеже търси възхитата не само на своите съвременници, но и на потомството.

Когато бях осемнайсетгодишен, след победата при Херонея баща ми ме прати с Антипатър в Атина. Занесохме пепелта на падналите в битката атиняни и предложихме да върнем без откуп техните пленници — благороден жест от страна на Филип, който възнамеряваше едновременно да разсее и страха, и омразата на Атина. Получи се. Аз бях облагодетелстваният. Признавам, че славата малко ми замая главата. После на един пир дочух забележка, обвиняваща ме, че съм успял само благодарение на произход и късмет. Това ме угнети. Антипатър видя и ме дръпна настрани.

— Струва ми се, че си въздигнал тия атиняни в съдници на твоята добродетел. Докато те всъщност не са никакви съдници, просто са поредната държавица, която мисли за собствената си изгода. Накрая характерът и делата ти ще бъдат съдени не от атиняните, Александре, колкото и прославен някога да е бил градът им, нито от когото и да е друг от твоите съвременници, а от историята, тоест от безпристрастната обективна истина.