Читать «Кале Бломквист живее опасно» онлайн - страница 74

— По-внимателно на завоите, мой човек!

Но дали и този път стана така? Не, не стана така. Съвсем паникьосан Кале сграбчи ужасното черно нещо и го изхвърли през прозореца, тъй че се разхвърчаха парчета стъкло. Ето това направи той. А това беше лоша идея за един велик детектив. Да има револвер в ръката си несъмнено щеше да бъде по-добре. Истината обаче беше, че великият детектив изпитваше истински ужас от всичко, което се наричаше огнестрелно оръжие, с изключение на неговата прашка. Но, от друга страна, действията му всъщност бяха съвсем правилни. Револвер в ръката на едно разтреперано момче едва ли е най-подходящата заплаха срещу един отчаян убиец. Сигурно много скоро ролите щяха да се разменят. И затова беше по-добре, че револверът се озова извън обсега и на двамата. Големият Клас беше скочил на крака. Той се надвеси с див поглед през прозореца, търсейки оръжието си. Това беше най-голямата и най-тежката му грешка и тримата рицари на Бялата роза не се поколебаха да я използват. Те се втурнаха към вратата. Това беше единствената врата в къщата, която наистина можеше да се заключва — те знаеха това от собствения си горчив опит.

Големият Клас беше по петите им. Но те успяха в последния миг, захлопнаха вратата и подпряха яко с три крака, така че Кале успя да завърти ключа. Чуха ръмжене зад вратата и диво чукане. Кале извади за всеки случай ключа от ключалката. Големият Клас можеше да знае как да отвори отвътре една заключена отвън врата.

Те се спуснаха главоломно по разклатената стълба от осемнадесети век, все още задъхани и разтреперани от страх. Втурнаха се вкупом през външната врата, тичаха като обезумели. Но Кале ги спря, почти разплакан:

— Трябва да вземем револвера.

Трябваше да вземат оръжието на убийството, и тримата съзнаваха това. Но в мига, в който се обърнаха, се случи нещо странно. Нещо изфуча от отворения прозорец на горния етаж и се приземи точно пред тях. Големият Клас беше скочил от прозореца. Беше скочил от пет метра височина, но в отчаянието си не обърна внимание на тази дреболия. Скокът се оказа успешен и той се хвърли отчаяно към револвера. Сега вече нищо не можеше да го спре да действа.

И тогава той чу един треперещ глас, в който се бореха сълзите и триумфът. Беше момичето, което крещеше:

— Полицията! Ето ги! Идат! Бързо, бързайте! Елате! Чичо Бьорк! Бързо тук!

Той хвърли поглед към ливадата. Действително, мътните ги взели, идваха, цяла тумба!

Твърде късно беше да затвори устите на децата. Но едва ли беше твърде късно за бягство. Той изхълца от страх. Да, трябваше да бяга! Към колата си! Да се метне в нея, да кара като луд, далеч оттук, да избяга в някоя друга страна!

Той затича към мястото, където беше паркирал колата. Тичаше с всички сили. Те бяха по петите му, полицаите, също като в най-ужасните му кошмари.

Но той нямаше да им се даде. Преднината му беше значителна. А стигнеше ли веднъж колата си, нека се опитат да го спипат! Чувстваше дивия си триумф, когато взе последните метри с един скок. Щеше да се измъкне, през цялото време беше убеден в това.