Читать «Кале Бломквист живее опасно» онлайн - страница 72

Хм, всъщност няма никакви пречки да му дадат картата, щом му е притрябвала толкова, замисли се Андерс, в чийто джоб беше картата. Но в истински критичните ситуации все пак великият детектив Бломквист мислеше най-бързо. Само за секунда той се сети кой лист хартия иска всъщност мъжът. И още нещо му стана ясно на Кале в същия миг. Беше така, сякаш можеше да чете мислите на мъжа. Този тип беше застрелял хладнокръвно един човек и вероятно в момента също беше въоръжен. Беше се опитал да отстрани от пътя си свидетелката Ева-Лота с отровен шоколад. Кале проумя колко нищожни са шансовете им да се измъкнат живи оттук. Дори сега Андерс да извадеше картата от джоба си и да имаха късмет да убедят убиеца, че никога в живота си не са виждали и следа от неговата полица, дори тогава бяха загубени. Убиецът сигурно знаеше, че се е издал с въпроса си и Кале разбра, че щом той вече бе опитал да се освободи от един свидетел, то в никакъв случай няма да допусне да има трима, които да си живеят спокойно и да могат да го идентифицират при случай. Всичко това Кале не обмисли с ясни думи, то просто се появи в мозъка му като ясна увереност. И той едва не припадна от страх като проумя това. Но си каза гневно: „После ще имаш време да се страхуваш — ако изобщо има после!“.

Сега въпросът беше да се печели време, о, само време им беше необходимо!

Андерс тъкмо искаше да измъкне картата от джоба си, когато внезапно Кале го блъсна по рамото.

— Нон е! — изсъска той. — Нон е дод ей!

— Не чувате ли какво казах? — попита злобно големият Клас. — В кого от вас е листът?

— Няма го тук — отвърна спокойно Кале.

Андерс смяташе, че е по-добре да се даде картата на мъжа. Тогава поне щяха да могат да си вървят. Но той знаеше, че Кале има повече опит в общуването с криминални престъпници и затова си замълча.

Мъжът при вратата съвсем побесня като чу отговора на Кале.

— Казвайте веднага къде е! — изкрещя той. — Веднага! Бързо!

Кале мислеше със скоростта на светлината. Ако кажеше, че листът е в полицейския участък или в къщата на Ева-Лота, или някъде далеч от тук, то по всяка вероятност всичко щеше да свърши в същия миг. Той разбра, че те могат да се чувстват сигурни само докато убиецът все още има надежда, че ще вземе навреме листа хартия.

— На горния етаж е — рече той колебливо.

Големият Клас се разтрепери от вълнение. Той извади револвера от джоба си. Ева-Лота затвори очи.

— Побързайте! — изкрещя той. — Може би това ще ви помогне да се раздвижите!

И той ги поведе пред себе си от стаята, в която голямата сестра Лилиане тази вечер щеше да дава бал.

— Вов ъ рор вов е тот е боб а вов нон о! — прошепна Кале едва чуто. — Поп о лол и цоц ия тот а щощ е дод ей дод е вов сос е кок и мом е нон е тот!

Андерс и Ева-Лота го погледнаха изумено. Как така полицията щеше да дойде всеки момент? Той да не смяташе да я докара тук с телепатия? Но го послушаха и тръгнаха по-бавно. Влачеха крака, препъваха се на праговете, а Андерс се подхлъзна и се изтърколи надолу по стълбата, също както преди хиляда години, когато водеха кървава битка с червените на същото това място. Бавността им докара до бяс големия Клас. Той до такава степен загуби самообладание, че се уплаши да не би да го направи още сега — онова, което искаше да направи. Но първо трябваше да вземе полицата. Ах, как мразеше тези изтърсаци! Те явно бяха забравили в кой ъгъл са скрили хартията. Бавно, съвсем бавно те се тътреха от стая в стая и се оглеждаха и казваха замислено: