Читать «Кале Бломквист живее опасно» онлайн - страница 71

Звучеше като несвързано тананикане, каквото си измислят децата. Андерс и Кале обаче се вцепениха от ужас, когато го чуха. Стояха под прозореца като заковани. После обаче се съвзеха и сякаш случайно стиснаха с пръсти мекото на ушите си — тайният знак на Бялата роза за това, че посланието е прието.

— Хайде, побързайте! — подкани ги нетърпеливо мъжът на прозореца.

Те стояха долу и се чудеха как да постъпят. Внезапно Кале се обърна и се запъти с бързи крачки към близкия храсталак.

— Ти пък къде тръгна? — извика раздразнен мъжът от прозореца. — Не искаш ли да спечелиш малко пари?

— Разбира се, че искам. Но човек все пак си има естествени потребности — провикна се през рамо Кале.

Той изчезна в храстите за известно време, а после се появи, закопчавайки демонстративно копчетата на панталона си.

Андерс стоеше на същото място както преди. У него не се бе появила и сянка от мисъл да остави Ева-Лота в беда. Той трябваше да отиде при нея в къщата, където се намираше убиецът, но искаше да бъде с Кале. И сега те влязоха вътре. В салона, където голямата сестра Лилиане тази вечер щеше да дава бал. Андерс отиде при Ева-Лота и сложи ръка на раменете й. Погледна часовника си и рече:

— Я, колко късно е станало! Трябва да се прибираме, обаче бързо! — Той дръпна Ева-Лота за ръката и тръгна с нея към вратата.

— Да, и аз смятам, че ще трябва да отложим печеленето на пари за друг път — присъедини се към тях Кале. — Сега трябва да си вървим.

Но ако си мислеха, че големият Клас няма нищо против, те се лъжеха генерално. Внезапно той се озова пред вратата и им препречи пътя.

— Я почакайте малко — изръмжа той. — Не вярвам да бързате чак толкова!

Той опипа с ръка задния си джоб. Да, там беше. От последната сряда на юли той го носеше винаги със себе си — за всеки случай. Мислите препускаха в главата му. Страхът и гневът го лишиха напълно от разум. О, той наистина изпитваше ужас от това, което трябваше да стори. Но не се поколеба нито за миг. Беше започнал игра с висок залог и трябваше да я играе докрай, дори това да струваше няколко човешки живота.

Той погледна трите деца пред себе си и ги намрази заради това, което беше принуден да им направи. Трябваше да го направи, за да се отърве от трима свидетели, които биха могли да кажат как изглежда мъжът, който им е взел полицата. Не, не биваше да останат живи свидетели на това, което щеше да се случи. Той щеше да се погрижи за тях, макар че му призляваше от ужас. Но първо трябваше да разбере кой от тримата носи листа хартия, за да не губи време да претърсва джобовете им — след това.

— Я чуйте — каза той грубо с пресипнал глас, — дайте веднага хартията, която сте намерили. Трябва да ми я дадете — бързо.

Децата срещу него зяпнаха от изумление. Нямаше да се изненадат толкова, ако беше казал: „Хайде, пейте в хор детска песничка…“. Да вярват ли на ушите си? Бяха чували, разбира се, за убийци, които не са с ума си, но дори един побъркан не би могъл да има нужда от смешната карта на Червените рози с указанието „Копайте тук!“.