Читать «Кале Бломквист живее опасно» онлайн - страница 69

Големият Клас носеше сив костюм на дребно каре.

Той я погледна с неспокойни очи и попита:

— Как е името на малката госпожица?

— Ева-Лота Лизандер — отговори учтиво Ева-Лота.

Големият Клас кимна.

— Значи, Ева-Лота Лизандер — рече той.

Ева-Лота нямаше никаква представа колко добре беше, че не разпозна големия Клас. Дори един престъпник се бои да причини зло на дете. Но този мъж беше решил да се спаси на всяка цена. Той знаеше, че някой, който се казва Ева-Лота Лизандер, може да разруши целия му живот и беше готов на всичко, за да предотврати това. Е, ето че сега тя стоеше пред него, тази Ева-Лота Лизандер, която той разпозна още през прозореца по светлата й коса, стоеше пред него и съвсем спокойно заяви, че никога преди не го е срещала. Той почувства такова облекчение, че му идеше да закрещи. Значи не беше необходимо да затвори тази бъбрива уста, тази уста, която му беше причинила толкова грижи. Не беше необходимо да се бои повече, че тази Ева-Лота Лизандер ще се появи някой ден в съседния град, където живееше той и ще каже: „Ето го убиецът!“. Защото тя просто не го позна. Тя вече не беше свидетел срещу него.

Той беше толкова облекчен, че дори се зарадва, задето атентатът с шоколада се бе оказал неуспешен.

Големият Клас поиска да си върви. Да си върви и никога повече да не се върне на това прокълнато място. Беше хванал вече с ръка дръжката на вратата, когато подозрителността му отново се пробуди. Да не би пък да беше хитра малка артистка, която се прави на невинна и само се преструва, че не го познава? Той й хвърли изпитателен, дебнещ поглед.

Но тя стоеше пред него с приветлива усмивка на устните, а детският й поглед беше открит и доверчив. Нямаше никаква преструвка, това се виждаше съвсем ясно. И все пак той не се сдържа да попита:

— Какво правиш тук сама?

— Не съм сама — обясни приветливо Ева-Лота, — Андерс и Кале също са тук. Приятелите ми, нали разбирате?

— Да не би да играете тук? — полюбопитства големият Клас.

— О, не — отвърна Ева-Лота, — само търсехме един лист хартия.

— Какъв лист хартия? — попита големият Клас и погледът му стана студен. — Търсили сте лист хартия?

— Ох, да, и то толкова дълго — оплака се Ева-Лота, за която един час беше страшно много време, щом ставаше дума за детинската карта на Червените рози. — Няма да повярвате как търсихме! Но най-сетне го намерихме.

Големият брат Клас си пое шумно дъх и стисна дръжката на вратата така силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Загубен беше. Тези деца бяха намерили листа хартия. Бяха намерили полицата, която той не преставаше да търси и днес беше дошъл да потърси за последен път. Загубен беше, и то точно сега, когато най-сетне се успокои, че е в безопасност! Обзе го диво желание да унищожи всичко по пътя си. Нима наистина беше изпитал облекчение, когато това момиче избегна участта си, след като той й изпрати отровния шоколад? Сега вече той не чувстваше облекчение, само студена ярост, също както в онази последна сряда през юли! Но се застави да запази спокойствие. Все още нищо не беше загубено. Трябваше само да получи този лист хартия — на всяка цена!