Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 76

Целият й живот до момента сякаш мина пред очите й. Всичките години, когато беше търсила, без да намери, когато чукаше, без вратата да се отвори, когато молеше, без да получи и дума в отговор — само безразличие, сякаш не съществуваше за света. Всички онези „не“-та, които беше чула, без никой да си дава сметка, че да, тя е жива и заслужава поне да го знае. „Не бива да плача.“

Всички хора, които й бяха казвали, че преследва една непостижима мечта, и които, ако сега успееше, щяха да кажат: „Знаех си, че имаш талант!“ Устните й започнаха да треперят — сякаш всичко това внезапно излизаше от сърцето й. Беше доволна, че се е осмелила да бъде човек, да покаже, че е уязвима, и от това чувстваше голяма промяна в душата си. Ако сега Гибсън се разкаеше за избора си, можеше да се върне с моторницата без никакви угризения — в момента на битката беше проявила смелост.

Тя зависеше от другите. Доста й беше трудно да научи този урок, но накрая осъзна, че е верен. Познаваше хора, които се гордееха с емоционалната си независимост, въпреки че в действителност бяха уязвими като нея, плачеха скришом, но никога не молеха за помощ. Вярваха в неписаното правило, което твърдеше, че „светът е на силните“ и че „оцеляват само най-кадърните“. Ако беше така, човешкият род нямаше да оцелее, защото е вид, нуждаещ се от продължителна закрила. Нейният баща веднъж й беше разказал, че хората стават сравнително годни да оцеляват сами след деветгодишна възраст, докато на жирафа са му необходими едва пет часа, а пчелата става независима за по-малко от пет минути.

— За какво мислите? — пита Знаменитостта.

— Че не се налага да се преструвам на силна. Това ми носи огромно облекчение. През една част от живота си имах постоянни проблеми в отношенията си с хората, защото смятах, че знам по-добре от всички как да стигна до целта си. Приятелите ми ме мразеха, а аз не разбирах защо. Веднъж по време на турне хванах грип, заради който не можех да изляза от стаята, колкото и да ме ужасяваше мисълта, че друг ще изиграе моята роля. Не се хранех, бълнувах от треската, повикаха лекар, който ме прати обратно вкъщи. Мислех, че съм загубила работата и уважението на колегите си. Но не стана така, а получих цветя и ми се обадиха по телефона. Искаха да разберат как съм. Внезапно се оказа, че онези хора, които смятах за свои съперници, които се бореха с мен за същото място под прожекторите, се тревожат за мен! Дори получих картичка с цитат от лекар, заминал на работа в далечна страна:

„Всички знаем, че има една болест в Централна Африка, която се нарича сънна болест. Трябва обаче да знаем, че има подобна болест, която атакува душата — тя е много опасна, тъй като идва неусетно. Когато забележите и най-малкия признак на апатия и липса на ентусиазъм спрямо ближните, бъдете нащрек! Единственият начин да се предпазим от това заболяване е, като осъзнаем, че душата страда, при това страда много, когато я принуждаваме да живее повърхностно. Душата обича красивите и дълбоки неща.“