Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 72

Големите сандъци се отварят. Снайпери, мини и куршуми, които се пръсват на десетки смъртоносни метални частици, щом достигнат целта. Оръжията и боеприпасите се дават на наемниците и войниците и скоро в страната отново ще има преврат с безкрайни жестокости. Избити са цели племена, деца остават без крака и ръце заради осколките, жените са изнасилени. Докато се случва всичко това, някъде много далече — обикновено в Антверпен или в Амстердам — сериозни и съсредоточени хора се посвещават с любов и грижа на работата си — много внимателно обработват камъните и изпадат в екстаз от собствената си сръчност, хипнотизират се от искриците, които се появяват при всяка нова фасета на онова парче въглен с променена от времето структура.

От едната страна жени, които викат от отчаяние, и небе, забулено от облаци прах. На другия край през добре осветените зали се виждат красиви стари сгради.

През 2002 г. Обединените нации прокарват решение — става дума за процеса „Кимбърли“ — според което трябва да се търси произходът на камъните и да се забрани на търговците да купуват онези, идващи от зони на конфликти. За известно време уважаваните европейски майстори се връщат към южноафриканския монопол при търсене на материал. Но веднага биват открити формули един диамант да стане „официален“ и решението започва да служи само колкото политиците да могат да кажат, че „правят нещо, за да приключат с кървавите диаманти“.

Преди пет години Игор беше заменил камъни за оръжие. Беше създал малка група, която имаше за цел да спре кървав конфликт в северна Либерия. Той успя — само убийците бяха избити. Малките селца отново заживяха мирно, а диамантите започнаха да се продават на бижутери в Америка без никакви недискретни въпроси.

Когато обществото не реагира, за да спре престъплението, човек има право да постъпва както намери за редно.

Нещо подобно се беше случило преди няколко минути на плажа. Когато убийствата бъдеха установени, някой щеше да каже публично неизменното:

„Правим всичко възможно да открием убиеца.“

Ами да правят. Отново съдбата — винаги така щедра — беше показала пътя, който трябваше да се извърви. Мъченичеството няма да помогне. Като помисли, Ева би страдала повече от неговото отсъствие. Нямаше да има с кого да си приказва през дългите нощи и безкрайните дни, които щеше да прекара, докато очаква свободата му. Щеше да плаче винаги щом си представи как той мръзне и гледа белите стени на затвора. А когато дойдеше моментът най-сетне да тръгнат за дома край езерото Байкал, може би възрастта нямаше да им позволи да изживеят всички приключения, които бяха планирали заедно.

Полицаят излиза от закусвалнята и се връща на тротоара.

— Вие още ли сте тук? Да не сте се загубили, имате ли нужда от помощ?