Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 71

Диамантите са вечни.

Готово, проблемът е решен, бижутерите започват да инвестират в идеята и индустрията отново процъфтява. Щом като диамантите са вечни, значи няма по-добро средство да се изрази любовта, която на теория също би трябвало да е вечна. Няма нищо по-категорично, което да открои Суперкласата от останалите милиарди жители, намиращи се в по-долната част на пирамидата. Търсенето на камъни започва да нараства, цените също се вдигат. Не след дълго въпросната южноафриканска група, която дотогава диктува правилата на международния пазар, се вижда обградена с трупове.

Игор знае за какво става дума — когато му се наложи да помогне на войските, попаднали в племенен конфликт, трябваше да измине тежък път. Не съжалява — успял е да предотврати много смърт, въпреки че почти никой не знае за това. Беше направил кратък коментар пред Ева по време на една вече забравена вечеря, но беше решил да не навлиза в подробности. Решил е, когато върши нещо добро, лявата му ръка да не знае какво прави дясната. Спаси много хора с помощта на диамантите, въпреки че това никога няма да бъде част от биографията му.

Онзи полицай, който не обърна внимание на човека, който си признава престъплението, а на диаманта на жена, понесла торби с тоалетна хартия и препарати за почистване, въобще не е за тази професия. Не знае, че безполезната диамантена индустрия върти около петдесет милиарда долара годишно, че включва гигантска армия от миньори, превозвачи, частни охранителни фирми, ателиета за обработка, застрахователни агенти, продавачи на черно и луксозни бутици. Не си дава сметка, че диамантът тръгва от калта и минава през реки от кръв, преди да стигне до витрината.

Кал, в която работникът прекарва живота си — в нея търси ценния камък, който накрая ще му донесе желаното богатство. Намира много, продава средно за по двайсет долара нещо, което накрая ще струва десет хиляди долара на купувача. Но в крайна сметка е доволен, защото там, където живее, хората изкарват по-малко от петдесет долара годишно, а пет камъка са достатъчни, за да води кратък и щастлив живот, тъй като условията на работа са възможно най-лошите.

Камъните излизат от ръцете му чрез анонимен продавач и веднага биват препратени на партизански отряди в Либерия, Конго и Ангола. На тези места има определен човек, който да отиде на нелегална писта за кацане, обградена от въоръжени до зъби охранители. Каца самолет, от който слиза мъж в костюм, придружен от друг — обикновено по риза и с малко куфарче. Поздравяват се хладно. Мъжът с бодигарда предава малки пакетчета: може би заради някакво суеверие пакетчетата се слагат в носени чорапи.

Мъжът по риза вади специална лупа от джоба си и я поставя на лявото си око. Започва да ги проверява един по един. След час и половина вече е запознат с материала, тогава вади малко прецизно електронно кантарче от куфара си и изпразва чорапите върху табличката. Правят се изчисления на лист хартия. Материалът се поставя в куфарчето заедно с кантара, костюмираният мъж дава знак на въоръжените охранители и пет-шест от тях се качват в самолета. Започват да разтоварват големи сандъци, които остават там, встрани от пистата, докато самолетът отлита. Цялата операция не продължава повече от половин ден.