Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 113

Жасмин знае, че е по-добре да си замълчи. Да помолиш някого да се успокои, е равносилно на това да го изнервиш още повече.

Отива до прозореца и пали още една цигара. Пуши много, но какво да прави? Това е първото й голямо ревю във Франция.

16:43 ч.

Едно момиче с черен костюм и бяла блуза стои на вратата. Пита за името й, проверява в списъка и я моли да почака малко — апартаментът е пълен. Двама мъже и една жена, може би по-млада от нея, също са отвън.

Всички са сериозни, мълчат и чакат реда си. Колко време ще продължи? Какво точно прави тя там?

Пита се и чува два отговора.

Първият й напомня, че трябва да продължи нататък. Габриела, оптимистката, проявила толкова постоянство, за да стане един ден звезда, сега трябва да мисли за голямата премиера, за поканите, за пътуванията с частен самолет, за афишите по световните столици, за фотографите, неизменно на пост пред дома й, вълнуващи се от начина, по който е облечена, от бутиците, в които пазарува, от червенокосия мускулест мъж, с когото са я засекли в модна дискотека. Трябва да мисли за победоносното завръщане в родния град, приятелите със завистливи и стреснати погледи, благотворителните проекти, които смята да подкрепи.

Вторият отговор й напомня, че тя, оптимистката, която е проявила достатъчно постоянство, за да стане звезда, сега се движи по острието на бръснача, откъдето лесно може да се подхлъзне и да падне в пропастта. Защото Хамид Хюсеин дори не подозира за нейното съществуване. Не я бяха виждали гримирана и готова за парти, може би роклята нямаше да й стане, щяха да се наложат някои поправки и заради тях щеше да закъснее за срещата в „Мартинес“. Вече беше на двайсет и пет и, кой знае, може би в този момент на яхтата се намираше друга кандидатка, може би бяха променили мнението си, а може и точно такова да е било намерението им — да разговарят с две-три кандидатки и да видят коя от тях ще изпъкне в тълпата. И трите щяха да бъдат поканени на партито, без да знаят една за друга. Параноя.

Не, не беше параноя, а чувство за реалност. Макар Гибсън и Знаменитостта да поемаха само важни проекти, успехът пак не беше гарантиран. А ако станеше някой гаф, вината щеше да е изцяло нейна. Призракът на Лудия шапкар от „Алиса в Страната на чудесата“ още беше жив. Може би не притежаваше талант, както си въобразяваше, а просто упорство. Не беше благословена с късмета на другите — нищо важно не се беше случило досега в живота й, въпреки че се бореше ден и нощ, нощ и ден. Откакто пристигна в Кан, не се беше спирала — беше раздала безбожно скъпото си портфолио на различни агенции за подбор на таланти, но само от една я бяха поканили на кастинг. Ако наистина беше специална, досега трябваше да е в позицията да избира между няколко роли. Хвърчеше нависоко и скоро щеше да усети вкуса на провала, а той щеше да е много горчив, тъй като краката й бяха докоснали брега на океана от слава…