Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 24

Той ме погледна с любопитство.

— Да. Ти какво знаеш за тях?

— Нищо — отговорих аз. — Знам само, че след като производството на селскостопански машини западна, вие започнахте да произвеждате такива машинки. Точно какви — не знам.

Той не ми поясни какви са. Продължи да говори за странните си идеи.

— Отначало не разбирах какво става. Но после, когато идеите започнаха да ми идват накуп, разбрах, че има нещо гнило. Аз не бих се досетил дори за една от тях, камо ли за толкова много, защото съм лишен от въображение и никак не съм находчив. Опитвах се да си внуша, че евентуално една-две от тях биха могли да ми хрумнат, но дори това беше малко вероятно. В крайна сметка трябваше да призная пред себе си, че ми се оказва помощ отвън.

— Как така отвън?

— Не знам. Дори сега не знам.

— Но това не ви попречи да се възползувате от тези идеи.

— Аз съм изключително практичен човек — каза той. — Някои биха ме нарекли дори грубо практичен. Но ти помисли сам — предприятието ми беше изправено пред сигурен фалит. При това не мое собствено предприятие, забележи, а семейното, което дядо ми основа и което след баща ми премина в мои ръце. Бизнесът не беше мой — той ми бе поверен. Има голяма разлика. Когато се провали начинание, на което сам си положил началото, можеш да понесеш удара и да се успокоиш, че както си успял веднъж, така ще успееш и втори път. Но със семейния бизнес работите стоят иначе. На първо място идва срамът. Второ, не си сигурен, че ще се съвземеш от удара. Не си започнал ти и първият успех не е бил твой — бил ти е предаден като щафета и само си го понесъл по-нататък. Никога не си сигурен, че ще можеш да се съвземеш, дори си абсолютно убеден в противоположното.

Той млъкна и в настъпилата тишина долових слабо, далечно тиктакане на часовник. Но часовникът не се виждаше и аз се борех с изкушението да се обърна и да го потърся с поглед. Имах чувството, че ако обърна глава, ако се помръдна, ще счупя нещо невидимо, което се намираше в стаята. Сякаш стоях в препълнен със стока стъкларски магазин и ако само закачех един-единствен предмет, всичко щеше да се срути с трясък.

— Ти как би постъпил? — попита Шърууд.

— Бих се възползувал и от най-малката възможност.

— Същото направих и аз — каза той. — Бях в безизходица. Всичко, което имах, беше поставено на карта — бизнесът, този дом, Нанси, честното ми име. Хванах се за тези идеи, записах ги, повиках моите инженери, конструктори и чертожници и се заловихме за работа. Естествено, всички заслуги бяха приписани на мен. Нямаше как иначе. Можех ли да им кажа, че не съм аз този, който е измислил всичко това? Но колкото и да звучи странно, именно това ми тежи най-много — че ми се приписват заслуги за неща, които не съм извършил.

— Нали семейният бизнес е спасен и всичко е наред — казах аз. — На ваше място не бих се измъчвал от угризения на съвестта.

— Да, но с това не се свърши, иначе отдавна щях да съм забравил. Ако беше само колкото да спася фирмата, всичко щеше да е наред. Но за жалост не беше така. Като че ли имаше двама Шъруудовци — единият, който седи зад бюрото, и другият, който мисли вместо него. Идеите продължиха да ми идват, при това едни бяха много разумни, а други сякаш съвсем абсурдни. Някои от тях, казвам ти, не бяха от този свят, в буквалния смисъл не от този свят. Нито можех да разбера за какво се отнасят, нито за какво евентуално могат да послужат. Разбрах, че в тях има някакви потенциални възможности, че в същността им се крие нещо гениално, и същевременно бяха напълно безсмислени. И не само идеите, а и знанията. Откъслечни, сякаш на изблици, ако мога така да се изразя. Знания за неща, които нито ме интересуват, нито някога съм мислил за тях, за които съм сигурен, че нито един човек не е чувал. Като че ли някой е взел наслуки шепа откъслечни, безразборни знания и ги е натъпкал в главата ми.