Читать «Всичко живо е трева» онлайн - страница 125

Горката Нанси! Не й е леко. Само ден, откакто се върна вкъщи, и ето че този Милвил, който тя помнеше и смяташе за свой дом, изведнъж се провали.

От градината, където навярно все още растяха малките петдесетдоларови банкноти, се носеха викове. Отворих вратата, но някакви яростни крясъци ме спряха.

Нанси вдигна глава и ме видя.

— Няма нищо, Брад — каза тя. — Това е Хайъръм. Хиги му възложи да пази парите, а цяла сюрия малчугани непрекъснато пълзят из градината. Искат само да преброят колко пари има на един храст, нищо лошо не правят, но Хайъръм ги гони и преследва. Знаеш ли, понякога ми става жал за него.

— Жал за Хайъръм! — изумих се аз. Според мен той беше последният човек на земята, за когото може да ти стане жал. — Хайъръм е един тъп негодник!

— Тъп негодник — каза тя. — И все пак се опитва да докаже нещо, макар сам да не знае какво.

— Това, че има мускули като всяко животно…

— Не — възрази Нанси, — въпросът съвсем не е там.

От градината излетяха като стрели две хлапета и моментално изчезнаха в улицата. Хайъръм не се показа. И виковете му спряха. Той си изпълни задачата: прогони децата. Седнах на стълбите до Нанси.

— Брад — каза тя, — не вървят добре нещата. Просто чувствувам, че нещо не е в ред.

Аз само кимнах; беше права.

— Бях в общината — продължи тя. — Там оная малка сбръчкана маймуна лекува всички наред. И татко е там. Помага. Не можах да издържа. Ужасно е.

— Какво толкова лошо има? Това същество… наричай го както искаш, излекува нашия доктор. Той пак се изправи на краки е така бодър, сякаш отново се е родил. И оправи сърцето на Флойд Колдуел…

Тя потрепера.

— Точно това е ужасното. Те са съвсем като нови. По-здрави и по-силни от всякога. Той не ги лекува, Брад; той ги поправя като машини. Това е някаква магия. Просто неприлично. Малкото съсухрено същество ги оглежда, без да издаде никакъв звук; само обикаля около тях, зяпа ги отгоре до долу и е съвършено ясно, че всъщност не ги гледа отвън, а вижда вътре в тях. Аз просто го чувствувам, не знам как, но го чувствувам. Като че ли прониква надълбоко вътре в тях и… — Тя изведнъж спря. — Извинявай, не трябва да говоря така. Това е даже малко неприлично.

— То цялото положение е малко неприлично — казах аз. — Може би настъпва времето, когато трябва да променим представите си за прилично и неприлично. Много неща ще се променят, навярно и ние самите. И не мисля, че ще ни бъде особено приятно.

— Говориш, като че ли всичко е вече решено.

— Страх ме е, че е именно така.

И аз й повторих онова, което Смит каза на журналистите. Поолекна ми на душата. Нямах никой друг освен нея, с когото да споделя. Толкова ме гнетеше чувството за вина, че бих се срамувал да го призная на всеки друг освен на Нанси.

— Значи сега вече няма да има война? — каза Нанси.

— Да. Война няма да има. Но това никак не ме кара да се чувствувам по-добре. С нас може да се случи нещо по-лошо от война.