Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 52

— Вор! — прошепна Баз. — Ти си Вор!

— Да, Вор съм — кимна Майлс. — А ти какъв си, по дяволите?

— Никакъв — промърмори мъжът и лакомо се нахвърли върху рибата. Откога ли не е ял, запита се Майлс.

— На тази планета не можеш да бъдеш никой — отбеляза на глас той. — Всеки си има номер и точно определен пост, едва ли има мясте за анонимност… Трябва да си дяволски изобретателен, за да я постигнеш.

— Ти го каза — изсумтя между два залъка Баз. — Най-отвратителното място на света. Човек няма нито минута спокойствие и постоянно трябва да се движи…

— Посолството на Бараяр ще ти помогне, ако решиш да се прибереш у дома — отбеляза Майлс. — Естествено, после ще трябва да си платиш. Те никак не обичат да возят гратис, но ако наистина си в беда…

— Не! — извика Баз и гласът му отекна над огромната, запълнена с отпадъци площ. После се овладя и вече по-тихо каза: — Не искам да се връщам у дома! Рано или късно ще си намеря някаква работа на космодрума, ще събера пари и ще се преместя на друга, по-поносима планета… Все ще ми излезе късмета!

— Ако искаш работа, достатъчно е да се регистрираш и… — започна настоятелно Хатауей.

— Ще се оправя сам, както си зная! — отряза го Баз.

Нещата започнаха да се изясняват.

— Баз не желае да се регистрира никъде — започна хладната си оценка Майлс, полуизвърнат към Хатауей. — До този момент Баз представлява нещо, което лично аз никога не съм допускал, че може да съществува на колонията Бета. Един човек без самоличност, просто никой… Успял е по някакъв начин да се промъкне през информационната мрежа без да вдигне тревога, изобщо не е пристигал тук, нито пък е минавал през митницата… Готов съм да се обзаложа, че според компютрите той нито яде, нито спи, нито се е регистрирал някъде. И имам чувството, че предпочита да гладува, вместо да го стори…

— Но защо, в името на милосърдието? — озадачено попита Хатауей.

— Дезертьор — обади се от върха на купчината Ботари. — Виждал съм достатъчно такива типове.

— Мисля, че улучи десетката, сержант — кимна Майлс.

— Вие сте от Военната полиция! — рипна Баз. — Ах ти гадно, сакато копеленце!…

— Сядай! — кратко заповяда Майлс без дори мускул да помръдне върху лицето му. — Не представлявам никого, дори в известна степен си приличаме… Само че аз не съм толкова ловък като теб…

Баз видимо се колебаеше. Майлс хладно го разглеждаше, удоволствието от необичайната екскурзия отдавна го беше напуснало.

— Не допускам да си волнонаемен… — промърмори той. — Лейтенант?

— Да — изръмжа онзи.

— Офицер, значи… — поклати глава Майлс и замислено прехапа устни. — В разгара ли го направи?

— Технически погледнато — да — с нежелание отвърна Баз.

— Хм…

Дезертьор. Не разбираше как човек може да замени завидния блясък на имперската служба с червея на страха, впил се в корема му като паразит… Може би бяга след проява на малодушие и страх? Или друго престъпление? Може би е допуснал грешка — някоя ужасна, смъртоносна грешка… Строго погледнато, Майлс беше длъжен да залови този дезертьор и да го предаде на Военната полиция. Но той беше дошъл тук не да унищожи един човек, а да му помогне…