Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 50

Хатауей, Майлс и Ботари с мъка се придвижваха по изровения терен. Навсякъде около тях се издигаха купища ненужни предмети, стърчаха жици и релси, заплашващи да препънат невнимателните посетители. Сред купищата отпадъци блестяха изоставени машини и съоръжения, очевидно очакващи следващото поколение бетиански конструктори.

— По дяволите! — внезапно се обади Хатауей. — Пак е запалил огън! — На стотина метра от тях се извиваше синкав стълб пушек. — Надявам се да не гори дърва. Просто не мога да му набия в главата колко ценна е… Всъщност, това ни помага да го открием.

Между купчините отпадъци се появи малка закътана площадка, създаваща илюзията за заслон. В чиния на сателитна антена гореше малък огън, над него се беше надвесил слаб тъмнокос мъж, вероятно на около тридесет години. Някогашна конзола за компютърна система се беше превърнала в импровизирана кухненска маса, върху гладката й повърхност имаше метални и пластмасови кръгове, очевидно изпълняващи ролята на посуда. Голям шаран с червеникави перки лежеше върху масата, почистен и готов за тигана.

Тъмни очи с още по-тъмни торбички под тях се вдигнаха по посока на шума от стъпките им. Мъжът се изправи и в ръката му блесна дълъг нож. Майлс не успя да отгатне от какъв материал е направен, но изглеждаше здрав и остър. Ръката на Ботари механично стисна ръкохватката на станъра — компактното зашеметяващо оръжие, което никога не напускаше каишката на бедрото му.

— Според мен наистина е бараярец — прошепна му Майлс. — Виж му движенията…

Ботари кимна в знак на съгласие. Мъжът държеше ножа като боец, лявата ръка предпазваше дясната, готова да блокира всяко агресивно движение на противника. Вършеше го механично и с лекота.

— Хей, Баз! — повиши глас Хатауей. — Водя ти гости, нали нямаш нищо против?

— Имам.

— Е, стига де! — Хатауей се плъзна по купчината отпадъци към площадката, но спря на безопасно разстояние. — Знаеш, че не те закачам. Оставил съм те на спокойствие да правиш каквото си искаш из Центъра ми. Единственото ми условие е да не изнасяш нищо навън… Това не е дърво, нали? Е, добре… Този път ще се направя, че не виждам, но искам да поговориш с тези хора… Все пак си ми задължен. Освен това те са бараярци…

Баз рязко вдигна глава, изражението на лицето му представляваше странна смесица от учудване и глад. Устните чу се свиха и Майлс безпогрешно разчете беззвучното им послание: ЗЕМЛЯЦИ! Тук сме само силуети, съобрази той. Трябва да слезем при него, за да може да разгледа лицата ни.

Мина покрай Хатауей и започна да се спуска по купчината.