Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 31

— Иван дойде да ми посъчувства за наранените крака, сър — каза той и прокара пръст по гърлото на празната бутилка. Братовчед му енергично закима с глава.

— Виждам — въздъхна граф Воркосиган и добави, вече с далеч по-топъл, някак обиден глас: — Петдесет години военна и политическа кариера и какво?… Превърнал съм се в някакво плашило, като баба Яга, която заплашва да изяде лошите момчета… — Разпери ръце и въздъхна: — Това е положението. Считай се изяден и си вдигай чуковете! Хайде, момче, върви!…

— Слушам, сър! — отново отдаде чест Иван, очевидно успокоен.

— И престани да ми отдаваш чест — добави малко по-остро граф Воркосиган. — Още не си станал офицер! — Очите му пробягаха по новичката униформа на Иван: — Всъщност…

— Да, сър… Не, сър… — Иван понечи да вдигне ръка, осъзна се и побърза да изчезне. Устните на граф Воркосиган иронично се свиха.

Никога не съм мислил, че мога да изпитвам благодарност към Иван, рече си Майлс и вдигна глава:

— Какво искахте да ми кажете, сър?

В продължение на няколко секунди графът се концентрираше, очевидно разсеян от неочакваното присъствие на племенника си в тази стая.

— Защо плачеше Елена, сине? — попита меко той. — Надявам се, че не си я обидил, нали?

— Не, сър. Зная, че отстрани така ви се е сторило, но наистина не съм я обидил. Мога да ви дам думата си, ако желаете…

— Не е необходимо — поклати глава граф Воркосиган и придърпа един стол. — Надявам се, че не подражаваш на тоя идиот Иван… Сексуалната философия на майка ти има своето място, но… но само на колонията Бета. Един ден може би ще е валидна и тук, но искам дебело да подчертая, че Елена Ботари не е подходящ обект за експерименти!

— Защо да не е? — внезапно попита Майлс и веждата на графа леко се повдигна. — Искам да кажа — защо трябва да бъде ограничавана? — побърза да поясни Майлс. — Умна е, красива е, може да ме прекърши на две… Защо да не получи едно по-добро образование, например? Сержантът не възнамерява да я праща в университет, мисли само как да спести повече пари за зестрата й. Не я пуска да ходи никъде, не е мръдвала оттук… А доколкото я познавам смея да твърдя, че малко пътуване ще й се отрази много добре… — Замълча, останал без дъх.

Граф Воркосиган навлажни устните си, ръката му замислено пробяга по ръба на облегалката.

— Всичко, което каза, е вярно — въздъхна той. — Но едва ли можеш да си представиш какво означава тя за сержанта… Тя е нещо като символ на живота му, на всичко, за което е мечтал… Не зная как да се изразя… Тя е единственото нещо, което го крепи… А аз му дължа поне това — да го крепя, нали?…

— Да, думите ви са справедливи — кимна нетърпеливо Майлс. — Но вие се чувствате задължен единствено към него, а не и към нея!

Граф Воркосиган изглеждаше разтревожен.

— Аз му дължа живота си, Майлс — поклати глава той. — Майка ти също… Погледнато в по-широк смисъл, всичко, което съм направил за Бараяр през последните осемнадесет години, се дължи на него… В допълнение ще кажа, че му дължа и твоя живот, при това на два пъти… Дължа му всичко. Какво повече може да каже човек? Никога не бих могъл да му се издължа… — Помълча за миг, после добави: — Не е излишно да ти напомня, че точно сега никак не ми се ще да се изправям пред скандали в собствения си дом… Имам врагове, които само това чакат, не бива собствения ми син да им дава повод…