Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 30

— Аха — кимна Майлс, отпи глътка вино, после забързано опразни чашата си.

— Две отпуски за три години! — продължаваше да негодува Иван. — Сякаш съм затворник! Нищо чудно, че го наричат „служба“… А още по-добре да го наричат „робство“… — Прокара хапката си с едра глътка вино и поклати глава: — А ти ще разполагаш с времето си, ще можеш да правиш каквото искаш…

— Точно така — съгласи се Майлс. Нито императора, нито някой друг изпитва желание да го вземе на служба. Не може да продаде уменията си, не може дори да ги подари…

За щастие Иван замълча, очевидно потънал в мисли за нерадостното си бъдеще. След няколко минути вдигна глава и попита:

— Нали баща ти няма да се качи тук?

— Да не би да те е страх от него? — вирна брадичка Майлс.

— Този човек превърна в пудинг целия Генерален щаб, за Бога! — изсумтя Иван. — А аз съм просто един зелен новобранец на Негово Величество Императора… Нима теб не те е страх от баща ти?

Майлс внимателно обмисли отговора си.

— Не съвсем — отвърна. — Или по-скоро не в смисъла, в който го казваш…

Иван артистично извъртя очи към тавана. Спомнил си за неотдавнашната случка в библиотеката, Майлс въздъхна и добави:

— Всъщност, ако наистина държиш да го избегнеш, това едва ли е най-доброто скривалище…

— Аха — мрачно кимна Иван и разклати виното, останало на дъното на чашата му. — Винаги съм имал чувството, че не ме харесва…

— По-скоро не ти обръща внимание — съжали го Майлс. — Аз самият едва на четиринадесет години разбрах, че Иван не е второто ти име… — После изведнъж прехапа усти и замълча. Утре този идиот започва пожизнената си служба в Имперската армия, докато „късметлията“ Майлс си остава у дома! Отпи нова глътка вино и усети, че му се приспива. Довършиха сандвичите и бутилката, Иван веднага отвори другата.

На вратата властно се почука.

— По дяволите! — скочи на крака Иван. — Дали не е той?

— Младшият офицер трябва да застане мирно и да козирува на старшия! — подхвърли Майлс. — А не да се крие под леглото!

— Не съм искал да се крия под леглото, а в банята! — погледна го обидено Иван.

— Не се безпокой — усмихна се Майлс. — Ще можеш да се оттеглиш спокойно, тъй като се очаква силен прикриващ огън. — Обърна се към вратата и извика: — Влез!

Беше граф Воркосиган, разбира се. Очите му, сиви и хладни като ледник в облачен ден, се заковаха в Майлс:

— Какво си направил на момичето, защо тя се е затворила в стаята си и пла… — Очите му се спряха на Иван, застанал мирно на крачка встрани, думите заседнаха на гърлото му. Прокашля се и вече с по-нормален глас рече: — О, по дяволите! Искрено се надявах, че тази вечер няма да се сблъскам с теб… Предполагах, че вече ще си се оттеглил с бутилка от моето вино в някое ъгълче и няма да създаваш неприятности.

— Сър! — нервно изкозирува Иван. — Вуйчо Арал!… Мама разговаря ли с вас, сър?

— Да — въздъхна граф Воркосиган и Иван пребледня. Не може да види веселите искри в очите на баща ми, отбеляза Майлс и реши да поеме инициативата.