Читать «Наемниците на Дендарии» онлайн - страница 174

— Това може да мине, ако човек не се замисля върху него — поклати глава Майлс. — На практика те разполагат с толкова много данни за мен, че като нищо биха могли да ме възстановят отново…

— Виж какво, когато адмирал от Генералния щаб вика един кадет посред нощ и му казва „тръгвай“, кадетът тръгва. Няма начин да се спре и да поспори с него…

— Добре… Какво пише в писмените ти заповеди?

— Като се замисля, трябва да призная, че изобщо не съм ги виждал. Предполагам, че адмирал Хесман ги е връчил лично на капитан Димир.

Майлс стигна до заключението, че притеснението му се дължи на прекалено честата употреба на „предполагам“ и „може би“ в този разговор. Но имаше и още нещо… Нещо, до което почти се докосваше, но все още не можеше да определи…

— Хесман? — вдигна вежди той. — Хесман е издал твоите заповеди?

— Лично! — гордо отвърна Иван.

— Хесман няма нищо общо нито с разузнаването, нито със сигурността! Той отговаря за снабдяването… Колкото повече говорим, братовчед, толкова по-дълбоко затъваш!

— Адмиралът си е адмирал!

— Но този адмирал е в черния списък на баща ми. Преди всичко защото е ухото и окото на граф Вордрозда в Имперския генерален щаб… А татко никак не обича неговите офицери да се месят в политиката. Освен това го подозира в злоупотреба с бюджетни средства, има нещо неясно в контрактите с една-две корабостроителни компании… В момента, в който напусках дома, той вече беше дотолкова убеден във вината на адмирала, че възложи предварителното следствие на капитан Илиан. Знаеш, че никога няма да губи времето на Илиан, ако става въпрос за нещо дребно…

— Всичко това е далеч от мен. Имам си достатъчно проблеми с навигационната математика.

— А не би трябвало да е далеч. Като кадет може би, но освен кадет ти си и лорд Ворпатрил. Ако нещо се случи с мен, ти ще наследиш фамилните провинции от баща ми…

— Да не дава Господ! — прекръсти се Иван. — Искам да бъда офицер, да пътувам по света и да си подбирам мадамите. Никак не ме привличат обиколките из онези забравени от Бога пущинаци, за да събирам данъци от безпросветни самоубийци, или пък да съдя разни кокошкари с риска да предизвикам партизанска война… Не искам да те обиждам, но твоите наследствени провинции са най-непривлекателните места на Бараяр… Нима не знаеш, че из планината Дендарии още има хора, които живеят в ПЕЩЕРИ? — Иван потръпна от ужас: — И това ИМ ХАРЕСВА, Майлс!

— Там наистина има някои страхотни пещери — съгласи се Майлс с нотка на носталгия в гласа. — Насочиш ли светлината към скалните формации както трябва, ще видиш невероятни цветове.

— Аз обаче предпочитам да наследя някой град — заключи Иван.

— Не мога да се сетя за подобно наследство в нашия род — усмихна се Майлс и направи опит да насочи разговора към предишната тема. Но в главата му вече изплуваха наследствените карти на рода, запълнени с многобройни отклонения. Проследи собствената си наследствена линия, преминаваща през баба му Воркосиган и принц Хав, за да достигне до самият император Дорка Ворбара. Дали великият император някога е мислил, че законът, с който е забранил частните графски армии и воденето на междуособни войни, един ден ще се стовари с цялата си тежест върху собствения му пра-правнук?