Читать «P. S. Убийците» онлайн - страница 111

Джейкъб спря колата и се огледа напрегнато наоколо.

– Къде по дяволите отидоха?

– Мисля, че карат към паркинга за автобуси – каза Деси и посочи. – Там! Там! Онази е Силвия Рудолф!

Тя отвори вратата със замах и побягна.

– Не!!! – изрева Джейкъб и се опита да кара след нея. Едно семейство с баба, мама, куче и четири деца му блокира пътя. След това и собственикът на пежото внезапно се появи пред него и заудря с лудост в погледа по предното стъкло.

– Върви на майната си – изруга Джейкъб, сграбчи служебното оръжие, бутна вратата и се втурна към туристическите автобуси.

111.

БЯХА РУДОЛФ, сигурен беше.

Той разпозна свободните движения на мъжа и гъстата коса на жената. Братът и сестрата прекосяваха бързо паркинга, далеч от него. Хората, които го видяха да тича с оръжието, се втурнаха с крясъци встрани.

Деси беше по петите им. Той видя, че държи мобилния си телефон в ръка. Набра някакъв номер, докато бягаше. И тримата изчезнаха между две големи сгради.

Джейкъб вдигна пистолета, когато наближи ъгъла. Нямаше никого. Профуча през пасажа и излезе от другата страна.

Четири туристически автобуса с тоалетни и завеси. Въпреки че някои от превозните средства не бяха заключени, не можеха да се скрият, не и тук.

С извадено оръжие притича безшумно към първия автобус.

Нямаше никого.

Вторият.

Нямаше никого.

Третият...

– Хвърли оръжието.

Гласът дойде отзад, женски глас, който се бореше да звучи спокойно и стабилно. Обърна се.

Силвия Рудолф държеше Деси като щит. Беше насочила голям нож към гърлото є, нож за разфасоване на месо.

Главата на Джейкъб се замая. За момент му се стори, че тази, която стоеше там, беше Кими, че ножът беше насочен към гърлото на Кими.

– Хвърли оръжието – повтори Силвия Рудолф. – Остави го на земята, иначе тя ще умре.

Лицето на Деси беше пребледняло, като на мъртвец. Все още държеше мобилния си телефон в ръка.

Малкълм Рудолф се намираше на десетина метра напред и изглеждаше като парализиран.

Джейкъб не помръдваше с вдигнатото оръжие.

Изведнъж целият сценарий му стана кристално ясен.

Не братът беше убиецът, а сестрата. Силвия. La Senorita. Момичето, което бе открило мъртвите си родители в леглото им, или което ги беше убило собственоръчно.

– Прави, каквото казвам – заповяда Силвия, – или ще є прережа гърлото! – Гласът є вече не бе така овладян.

Сграбчи цевта на пистолета. Инстинктивно зае обичайната поза, която бе тренирал стотици пъти на упражненията по стрелба на площадката у дома в Бруклин. Леко примигна с едното око. В целта видя студеното лице на Силвия – съвсем близо до изплашеното лице на Деси. Там беше тя, жената, убила неговата Кими, насочила нож към гърлото на неговата Деси: един друг нож, но същата убийца и същата безумна бруталност.

Изведнъж пулсът му се успокои.

– Пусни оръжието! – ревеше Силвия. – Ще є прережа гърлото! Пусни го!

И за какво беше всичкото това говорене за изкуство и концептуално творчество. Когато ножът опреше до кокала, тя се страхуваше точно толкова за кожата си, колкото всички останали провалени психопати.

Натисна спусъка, леко предпазливо кликване, откат, който едва се забеляза; Деси изпусна мобилния си телефон и изкрещя, тя крещеше и крещеше, о, Господи, беше пропуснал, трябва да е мръднала в последния момент; по дяволите, какво беше направил?